Читать «Босненска народна приказка (Босненска народна приказка)» онлайн
Един драм от езика
Един драм от езика
Босненска народна приказка
Живеел в Сараево един младеж — Омер го казвали. По-голям безделник в целия град нямало от него. Денем гуляел по кръчмите, а нощем скитал от къща на къща да свири на момите под прозорците със своята тамбура. Ала трябва да признаем, че свирел и пеел хубаво, пък и на вид бил левент момък.
Бащата често съветвал непрокопсания си сия:
— Стига си ходил по кръчмите, синко! Стига си се усуквал край момите! Време е да се заловиш за работа, че ние вече одъртяхме и не можем сами да се изхранваме!
Ала Омер нехаел и за да си плаща гуляите, изнасял от къщи каквото му падне и го продавал. От мъка и срам пред хората родителите му без време отишли в гроба.
Останал Омер сам в опразнената къща — с трън да завъртиш, няма що да закачиш! Замислил се той за пръв път в живота си:
„Кой сега да преде и тъче, къщата да мете и да ми на готви? Време е, види се, да оставя скитнята. Май че друго не остава, освен да се оженя“.
Пъхнал Омер тамбурата под елечето си и се запътил към къщата на хубавата Мейра. Било вече късно вечер, минал бил и часът на яцията — последната молитва на правоверните. В стаята на Мейра горяла свещица, чувал се тих говор. Похлопал Омер на прозореца — говорът пресекнал; ударил струните, запял — свещта угаснала. Значи хубавицата не иска и да знае за Омер!
Три нощи подред ходил той да свири под нейния прозорец и натъжен се връщал: нито веднъж Мейра не откликнала на неговата песен. На четвъртата нощ младият безделник пак отишъл, като си мислел:
„За последен път ще й попея и ако и сега не ми се обади, кракът ми няма вече тук да стъпи!“
Засвирил Омер с тамбурата и тъжно запял:
Свещта в стаята пак угаснала, ала ненадейно прозорецът се отворил. От радост на Омер главата се завъртяла: „Най-сетне — мисли си горкият — успях да и стопя сърце то“.
— Луд ли си, Омер, или ще полудяваш? — рекла му строго Мейра. — Защо висиш по цяла нощ под прозореца ми да ме срамиш? Запиши си на челото: от това, що си на мислил, нищо няма да излезе!
Мигом надеждата на Омер се изпарила. Мъка навела главата му. Видяла момата колко е натъжен и добавила по меко:
— Ах ти, неразумнико! Да не би да си намислил за мен да се жениш?
— Да! — отвърнал Омер едва чуто.
— Избий тая глупост от главата си — рекла му момата. — Коричка хляб нямаш у дома си, пък искаш да се жениш. Зная, че ще речеш — ние сме от един дол дренки! Вярно е, че и аз съм бедна. Ала ти знаеш, че в цяло Сараево няма да се намери мома по-хубава от мене — туй всички го казват. Значи, аллах — да бъде вечна славата му! — ми е отредил по-добър живот. Ще се намери за мен никой мъж от богат род. Ама, чуй ме, Омер! Скъпо е не среброто и златото, а онова, що е на сърцето мило. Аз не бих те за менила и с най-първия ерген в града, ала свята е родител ската забрана. Не смея да я престъпя. Аз трябва да се омъжа за оногова, който ще може не само мен да храни, ами да даде спокойни старини и на родителите ми. Защото цялата им надежда е в мене.
