Читать «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)» онлайн - страница 5
Пол Дохърти
Пиктът беше стар и опитен боец. Воините му може би превъзхождаха противника, но онези бяха катафракти, облечени в ризници конници, дисциплинирани и опасни на такъв терен. Той нададе предупредителен вик, сочейки към портите, и се втурна да бяга, като със знаци подканваше своите да го последват. Най-схватливите между воините му вече бяха усетили или видели опасността. Други пък бяха много пияни или объркани. Те осъзнаха засадата, в която бяха попаднали, едва когато съвършената линия ездачи премина в тръс, после в пълен галоп, въздухът се разтресе от ужасяващия тропот на копитата, а нощните звуци потънаха в дрънкането на оръжия и смразяващия сърцето боен вик на римската конница. Катафрактите приближаваха все повече с развяващи се плащове, мечовете им се издигаха и спускаха надолу. Пиктите се разпиляха. Навлезли в откритото пространство, те вече бяха обречени. Ако се втурнеха към стената, конниците щяха да ги приковат към нея и да ги накълцат на парчета. Трябваше да се отдалечат от нея и да се върнат на собствена територия.
Вождът побягна към укреплението, вмъкна се през зеещата порта и се затича по настланата с камъни пътека към Северната порта. Но когато той и спътниците му стигнаха до нея, видяха, че е здраво затворена и че преградната греда е закована. Отвън долитаха крясъците на загиващите им другари. Конниците изливаха върху тревата малки мехове с масло и сега хвърляха запалени факли. Пламъците вече се издигаха нагоре и осветяваха нощта. Пиктите почти не можеха да се защитават срещу бронираните коне и мъжете, мятащи мощни стрели от яките скитски лъкове. Вождът свърна от северната порта — той отчаяно търсеше сина си. Погледна към стълбата, водеща към покрива, но „Качулатите“ бяха много бързи. Някои се спешиха и вече започваха да нахлуват през другата порта на тълпи, с готови за стрелба лъкове. Неколцина от неговите мъже се опитаха да се доберат до стълбата, но бяха повалени от дългите перести стрели. Вождът вдигна меча си и стисна още по-здраво бойната си тояга. Разбираше, че вретеното на живота му се бе намотало до края. Боговете бяха готови да срежат нишката. Катафрактите, тези ужасни фигури с почти напълно скрити зад шлемовете лица, вече напираха към него с отметнати назад лъкове. Вождът се засмя. Щеше да поеме лебедовия път към славата. Макар и за кратко, той беше притежавал Златната дева…
Глава първа
Рим, август 314 г.
Правдата е постоянното и неизменно желание всекиму да се отдава дължимото.
