Читать «Следа» онлайн - страница 5

— Казвам ти, че е лош знак — промърмори Марино и отново се обърна към прозореца.

Скарпета не подаде газ, предпочиташе да наблюдава разрушителните работи. Истината бавно проникваше в съзнанието й — по-бавно, отколкото обикаляше квартала. Някогашната сграда на щатската патоанатомия и лабораторията по съдебна медицина беше на път да се превърне в депо на възстановената железопътна гара на Мейн Стрийт — същата улица, която не беше виждала влак през десетте години, когато Скарпета и Марино бяха работили и живели тук. Изградено в готически стил от солидни каменни блокове, халето на някогашната железопътна гара беше потънало в забвение. По едно време общината се опита да го преобразува в търговски център, но магазините бързо фалираха. После го обявиха за офис център, но и канторите скоро бяха затворени. Високата кула с часовника доминираше над целия град и сякаш следеше многобройните естакади на магистрала И–95, които бяха прехвърлени над пустеещите коловози — едно призрачно бяло лице с филигранни стрелки, замръзнали във времето…

И без нея Ричмънд продължаваше да живее и да върви напред. Железопътната гара на Мейн Стрийт беше върната към основното си предназначение и скоро щеше да предложи убежище на сиво-червените композиции на „Амтрак“. Часовникът на кулата вече работеше. Стрелките му показваха осем и шестнадесет.

— Не знам какво съм очаквала — промърмори Скарпета и хвърли поглед през страничното стъкло. — Може би, че ще я преустроят и ще я превърнат в склад, в държавен архив или Бог знае в какво… Но не и че ще я съборят…

— На практика бяха длъжни да я съборят — обади се Марино.

— Дори за момент не съм допускала такова нещо…

— Е, не бих казал, че става въпрос за някое чудо на архитектурата — подхвърли той и в гласа му се появи изненадваща враждебност. — Едно лайно от бетон, построено някъде през 70-те. Спомни си колко убити хора са минали оттук. Хора със СПИН, хора с гангрена. Жени и деца, станали жертва на изнасилване, удушени и намушкани с нож. Самоубийци, скочили от покрива на някой блок или хвърлили се под влака. Какво ли не е имало под този покрив. Да не говорим за онези хлъзгави розови трупове в каменните вани на патоанатомията. Тръпки ме побиват, когато се сетя за тях! Помниш ли как ги изваждаха от шибаните дупки, закачайки ги за ушите? Всичките голи и розови като трите прасенца, с вирнати нагоре крачета! — Марино повдигна коленете си за илюстрация и наколенките от черна кожа стигнаха чак до огледалцето.

— Доскоро изобщо не можеше да си вдигнеш краката по този начин — отбеляза Скарпета. — А преди три месеца дори не можеше да ги свиеш…

— Да бе!

— Сериозно ти говоря. Изглеждаш в добра форма…

— Дори кучето може да вдигне крак, докторке! — пошегува се Марино, очевидно поласкан от комплимента. Стана й съвестно, че никога досега не го беше хвалила. — Разбира се, ако кучето е мъжко…

— Не, сериозно, много съм впечатлена — изгледа го продължително тя. Години наред се беше опасявала, че нездравословният му начин на живот ще го погуби, но въпреки това беше пропуснала да го окуражи при първите му опити да промени нещата. Трябваше да срутят старата сграда пред очите й, за да му каже нещо приятно. — Съжалявам, че не съм ти го казвала досега, и се надявам, че си престанал да ядеш протеини и мазнини — добави.