Читать «Следа» онлайн - страница 235

— Чуйте какво ще ви кажа — заплашително започна Скарпета и премести тежестта на тялото си напред, зарязала полите на дългото си палто. — Аз бях сред хората, които изследваха господин Уитби. Достатъчно е да ви кажа, че открихме някои доста странни неща по него…

— Шегувате се!

Тя отлично знаеше как да го заинтригува още малко.

— Вътре в сградата има нещо, което искам да проверя. Наистина ли е опасно, или просто се страхувате от евентуални съдебни искове, Джо?

Мъжът се втренчи в сградата, почесвайки се по главата.

— Е, няма да падне отгоре ни, особено онази част, там отзад… Но отпред наистина е опасно…

— Не искам да ходя отпред — успокои го тя. — Стига ми задната част. Ще влезем през онази врата до рампата. В дъното на коридора, който започва веднага вдясно, има едно стълбище… Ще се спуснем по него, за да стигнем подземието. Това е всичко.

— Знам го това стълбище, ходил съм там. Значи искате да се спуснете в мазето? Пресвети Боже! Това наистина е интересно.

— Откога е спряно електричеството?

— Един ден преди да започнем.

— Означава ли това, че при появата ви е имало ток?

— Светеха някакви лампи — отговори Джо. — Беше още през лятото… Но там долу цареше пълен мрак. Не разбирам за какви улики говорите… Нима мислите, че му се е случило и нещо друго, освен че го е прегазил тракторът? Жена му вдига пара и сипе обвинения по когото й падне… Пълни глупости. Аз бях тук и видях всичко. Просто имаше нещастието да бъде в неподходящото време на неподходящото място, решил да човърка шибания стартер…

— Трябва да хвърля едно око — настоя Скарпета. — Ако искате, елате с мен. Всъщност, бих се радвала да го сторите. Ще погледна и нищо повече. Предполагам, че задната врата е заключена, а аз нямам ключ…

— Това не може да ни спре — заяви Джо, хвърли още един преценяващ поглед на сградата и извика: — Хей, Боби! Можеш ли да пробиеш ключалката на задната врата? Чудесно, направи го! — Обърна се към Скарпета и добави: — Добре, ще дойда с вас, но при едно условие: да не се бавим вътре и да не ходим към предната част…

Стъпките на Скарпета и работника глухо отекваха надолу, към някогашното царство на Едгар Алан Пог. Помещенията на приземния етаж бяха без дограма, включително и онези, които се намираха над някогашната морга. А в самата морга по принцип не се предвиждаха прозорци. Тъмнината на стълбището се сгъстяваше, във влажния въздух се долавяше миризмата на прах.

— Когато ме извикаха да се запозная със сградата, никой не ме свали долу — оплака се Джо, който крачеше пред нея с фенерче в ръка. — Обиколих само горе. Представях си, че отдолу е едно обикновено мазе… — В гласа му се долови някакво притеснение.

— Трябвало е да ви разведат и долу — каза Скарпета, усещайки как гърлото й става сухо и грапаво. — Там има вградени две специални вани за химикали. Приблизително седем на седем метра, с дълбочина около три… Едва ли ще ви стане приятно, ако някой от тракторите ви хлътне там…

— Е това вече наистина ме побърква! — изръмжа Джо. — Би трябвало поне да ме запознаят с плановете! Седем на седем, Господи! Внимавайте, това е последното стъпало… — Ръката му се фенерчето се извъртя назад.