Читать «Третият продукт» онлайн - страница 5

Имах пари само колкото да си купя обратен билет до Ню Йорк. Бях изпаднала в такова настроение, че не ми се живееше нито ден повече. Това вероятно е било изписано на лицето ми, защото, когато го забелязах на седалката срещу мен, той ме гледаше така, сякаш разбираше мислите ми. Беше хубав, но което е най-важното — от лицето му лъхаше добрина. Когато човек е уморен, нещастен и обезнадежден, добротата е по-важна от всичко.

По едно време ми стана толкова тъжно и мъчно, че нямах сили да се боря повече, и станах и излязох през задната врата на каютата. На палубата нямаше никой. Прекрачих бързо перилото и се хвърлих във водата. Ах, Хети, да знаеш колко беше студена!

Само за едни миг ми се дощя да съм отново във Валамброза, да гладувам и да се надявам. После са вкочаних и всичко ми беше вече все едно. А след това усетих, че във водата има някой до мен и ме подържа. Той беше излязъл подир мен и беше скочил да ме спаси.

Отгоре хвърлиха нещо като автомобилна гума, само че бяло, и той ме накара да провра ръце през дупката. После фериботът даде заден ход и ни изтеглиха на борда. Ах, Хети, да знаеш колко ме беше срам от постъпката си — нали това е грехота! — а и от вида ми — с тия рошави мокри коси приличах на плашило.

После дойдоха няколко души със сини униформи и той им показа визитната си картичка и им обясни, че съм изпуснала чантичката си отвъд перилото и когато съм се навела да я взема, съм паднала във водата. Тогава си спомних, че съм чела във вестниците, че самоубийците ги хвърлят в затвора редом с убийците и ми стана страшно.

После някакви жени ме заведоха долу в огнярското отделение, където ми помогнаха да се поизсуша и да оправя прическата си. Когато спряхме на пристана, той ме взе и ме настани в едно купе. Самият той беше вир-вода, но се смееше, сякаш всичко е било някаква шега. Помоли ме да му дам името си и адреса си, но аз отказах — толкова ме беше срам.

— Постъпила си глупаво, моето момиче — каза ласкаво Хети. — Чакай малко да засиля огъня. Ех, да имахме поне една глава лук!

— Тогава той свали шапка — продължи Сесилия — и каза: „И все пак аз ще ви намеря, та ако ще да се криете в някой салаш. И очаквам да получа награда за това, че съм ви спасил.“ После плати на кочияша, каза му да ме закара, където посоча, и си отиде. Какво е „салаш“, Хети?

— Храна за добитъка — отвърна продавачката. — Представям си какъв вид си имала.

— Минаха вече три дена — въздъхна миниатюристката, — а той още не ме е намерил.

— Много бързаш — каза Хети. — Ню Йорк е голям град. Помисли си само колко много мокри, рошави момичета трябва да огледа, докато те познае. Месото става чудесно, но… ах, как няма глава лук! В края на краищата бих сложила чесън, ама и чесън няма.

Яденето къкреше весело и изпущаше съблазнителен мирис, на който все пак не достигаше нещо, и това предизвикваше неутолимо желание да бъде намерен липсващият, толкова необходим продукт.