Читать «Тих и спокоен град» онлайн - страница 9

Когато излязох на ъгъла до хотела, африканският кочияш с безподобното, многоцветно палто ми препречи пътя, отвори тъмничната врата на своя подвижен саркофаг, размаха перата и подзе своя ритуал:

— Заповядайте, господине. Купето е чисто — идва право от погребение. Петдесет цента до всеки…

Но тук той ме позна и се усмихна широко.

— Извинявайте, господине. Вие сте джентълменът, дето ви возих тази заран. Покорно благодаря, сър.

— Утре в три часа отивам пак на същия адрес — казах аз. — Ако сте тук, можете да ме откарате. Значи, вие се познавате с Азейлиа Адеър? — добавих, като се сетих за моя скъсан долар.

— Аз бях роб на баща й, сър, съдията Адеър — отвърна той.

— Струва ми се, че тя е доста бедна — подметнах — Няма много пари, нали?

За миг пред мен отново се мярнаха свирепите черти на крал Сетивайо, но после той пак се превърна в стария файтонджия-изнудвач.

— Няма да остане гладна, сър — каза бавно той. — Тя има доходи… да, има доходи.

— Да се разберем отсега: ще ви платя петдесет цента дотам — казах аз.

— Точно така, сър — отвърна смирено той. — На мен двата долара ми трябваха за днес.

Влязох в хотела и излъгах по кабела, като пратих следната телеграма до списанието: „Адеър настоява за осем цента на дума“.

Получи се такъв отговор: „Съгласи се веднага, глупако“.

Точно преди вечеря „майор“ Уентуърт Касуел ме атакува с такива приветствия, като че бях стар негов приятел, когото от години не е виждал. Не съм срещал човек, който да е предизвиквал подобна ненавист у мен и от когото да е толкова трудно да се отървеш.

Той ме засече на бюфета, тъй че нямаше как да му изнеса лекция за вредата от алкохола. На драго сърце бих платил първата поръчка с надежда да се измъкна, но той беше от онези презрени, шумни пияндури, които държат всички да ги видят и искат всеки цент, похарчен при щуротиите им, да бъде съпроводен с гръм на: военна музика и фойерверки.

Той измъкна два книжни долара от джоба си и хвърли единия на тезгяха с такъв вид, като че плащаше милиони. И аз още веднъж видях долара с откъснатия горен десен ъгъл, скъсан по средата и залепен с тънка сипя хартийка. Пак моят долар. Не можеше да бъде друг.

Прибрах се в стаята си. Нестихващият ситен дъжд и еднообразието на този скучен, лишен от събития южен град ме уморяваха и убиваха. Помня, че преди да си легна, освободих съзнанието си от тайнствения долар (той чудесно би могъл да послужи като завръзка на великолепен детективски разказ за Сан Франциско), като си казах сънливо: „Тук, изглежда, има файтонджийски тръст с много акционери. И много бързо изплащат дивиденти. Интересно дали…“ И в този миг съм заспал.

На другия ден крал Сетивайо беше на поста си и костите ми отново се затресоха в катафалката му към Джесамайн стрийт. Уговорихме се да ме изчака, за да ме върне обратно.

Азейлиа Адеър ми се видя още по-бледа, по-чиста и по-крехка. След като подписа договора — по осем цента на дума, — тя съвсем пребледня и взе да се смъква на стола. Без особен труд аз я вдигнах и я сложих на допотопния диван, а после изтичах на улицата и извиках на кафения пират да доведе доктор. Със съобразителност, каквато не очаквах от него, той заряза „екипажа“ си и затича по улицата, очевидно разбрал, че всяка секунда е скъпа. След десет минути доведе един прошарен, сериозен и опитен лекар. С няколко думи (всяка от които струваше много по-малко от осем цента) аз му обясних присъствието си в този пуст, тайнствен дом. Той се поклони царствено и се обърна към стария негър.