Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 104

— Да, мисля. Има значение, Сет, за мен определено има значение. Но в момента съм решила да си почина няколко дни, така че ако ме извиниш, бих искала да се заема с цветята, преди да е станало горещо.

— Мислиш ли, че нещата приключват дотук?

Тя се наведе, взе ножиците и отряза оклюмалите цветове. Увяхваха толкова бързо, помисли си. А от това сърцето я болеше.

— Мисля, че ти вече ги приключи.

— Не се отвръщай от мен. — Той я хвана за ръката и я дръпна към себе си. В него се надигаше паника. — Не можеш просто да се отвърнеш. Аз не мога… — Замълча и вдигна ръка към белега на бузата й. — О, Господи, Грейс, той те е наранил.

— Това не е нищо. — Тя бързо отстъпи назад и едва не трепна, когато ръката му тежко падна. — Белезите минават. А него го няма. Ти се погрижи за това. Него го няма и всичко свърши. Трите Звезди са където им е мястото и всичко се върна на мястото си. Всичко е както трябва да бъде.

— Всичко ли? — Сет не се приближи към нея, не може ще да понесе да види как Грейс отново се отдръпва. — Аз те нараних и ти не искаш да ми простиш.

— Не съвсем — съгласи се тя, като се мъчеше да поддържа лек тон. — Ала това, че ми спаси живота, много помага да…

— Престани — прекъсна я той с тих и задавен глас. — Просто престани. — Объркано се завъртя и закрачи, като едва не стъпка засадените цветя. Не бе предполагал, че може да страда така — лед в стомаха, огън в мозъка. Заговоря, вгледан в гората, в прохладните зелени сенки: — Знаеш ли какво ми беше, когато разбрах, че те е хванал? Като го знаех? Като чух гласа ти по телефона, страха в гласа ти…

— Не искам да мисля за това. Не искам да мисля за нищо от това.

— Аз не мога да правя нищо друго, освен да мисля за това. И да те виждам, всеки път, когато затворя очи. Да те виждам как стоиш в онзи коридор, по роклята ти кръв, по лицето ти белези. И да не знам какво е направил с теб. И да си спомням… Почти да си спомням един друг път, когато не съм можел да го спра.

— Всичко свърши — каза Грейс отново, защото коленете й започваха да омекват. — Забрави го.

— Ти можеше да се справиш и без мен — продължи Сет. — Ти се справи с един пазач, два пъти по-голям от теб. Можеше да се измъкнеш и без моята помощ. Можеше изобщо да нямаш нужда от мен. И аз осъзнах, че това беше част от проблема ми. Аз вярвах, бях сигурен, че имам нужда от теб много повече, отколкото ти би могла да имаш нужда от мен. Страхувах се от това. Беше глупаво да се страхувам от това — каза той и отново се изкачи по стълбите. — След като разбереш истинския страх, страха да знаеш, че за един миг можеш да загубиш най-важното нещо в твоя живот, нищо друго не може да те засегне. — Привлече я към себе си, прекалено отчаяно, за да обръща внимание на съпротивата й. Пое задъхано въздух и зарови лице в косите й. — Не ме отблъсквай, не ме отпращай.

— Няма полза от това. — Болеше я така да я прегръща, но й се искаше да продължи да я прегръща, да остане просто така, да усеща топлите лъчи на слънцето върху кожата си и лицето му, притиснато в косите й.