Читать «Тайна звезда» онлайн - страница 100

Сет хвана ръката й да я успокои и внимателно издърпа пистолета от пръстите й.

— Къде е той, Грейс?

— Има една стая, минава се през тайна врата в библиотеката, после надолу по стълбите. Също както преди… Преди няколко живота. Помниш ли? — Притисна ръка към главата си, като се мяташе между образите. — Там е, с играчките си, с всичките си лъскави играчки. Намушках го с един нож от сервиз.

— Добро момиче. — Колко от кръвта бе нейна? Сет не виждаше други рани, освен драскотините по лицето и по раменете й. — Хайде сега, ела с мен.

Поведе я надолу по стълбите. Там бе пазачът, когото бе видяла и преди. Само че сега той не стоеше прав. Тя извърна очи и го заобиколи. Вече бе по-спокойна. Миналото не винаги се връщаше към себе си. Грейс знаеше, че хората могат да го променят.

— Там, третата врата отляво. — Трепна, когато улови някакво движение, ала това бе Джек, който се отлепи от една врата.

— Чисто е — каза той на Сет.

— Изведи я. — Сет я предаде в ръцете му и очите му казваха всичко. Грижи се за нея. Доверявам ти се.

Джек я придърпа към себе си, за да остане ръката му с оръжието свободна.

— Всичко е наред, сладурче.

— Не. — Грейс поклати глава. — Той ще ги убие. Има експлозиви, такива работи, и в къщата, и в кръчмата. Трябва да го спрете. Тайната врата… Ще ви я покажа. — Отскубна се от Джек и се запрепъва като пияна към библиотеката. — Тук. — Завъртя една розетка в дърворезбата на облегалката на един фотьойл. — Гледах го. — Плотът на библиотеката плавно се отмести.

— Джек, изведи я. Обади се в полицията. Аз ще се оправя с него.

Тя се носеше някъде под повърхността на гъста, топла вода.

— Ще трябва да го убие — промълви немощно, когато Сет изчезна в отвора. — Този път не може да се провали.

— Той знае какво трябва да направи.

— Да, Сет винаги знае. — Стаята се завъртя бясно. — Извинявай, Джек — успя да прошепне, преди и тя да се завърти с нея.

Не бе заключил вратата, забеляза Сет. Самонадеяно копеле. Толкова бе сигурен, че никой няма да се осмели да пристъпи прага на обетованата му земя.

С вдигнато оръжие той отвори тежката врата и премигна от яркия блясък на златото. Влезе вътре и насочи погледа си към мъжа, който седеше на подобния на трон стол в средата на стаята.

— Всичко свърши, Де Вейн.

Де Вейн не бе изненадан. Очакваше го.

— Много рискуваш. — Усмивката му бе студена като на змия, очите му луди като на душевноболен. — Идвал си и преди. Помниш, нали? Сънувал си го, нали? Преди беше дошъл да откраднеш от мен Звездите и жената. Тогава носеше меч, тежък и без украса.

Нещо смътно и бързо прелетя през ума на Сет. Каменен замък, буреносно небе, стая, пълна с огромни богатства. Любима жена. На един олтар триъгълник, изтръгнат от ръцете на бога, украсен с диаманти, сини като звезди.

— Аз те убих. — Де Вейн се засмя тихо. — Оставих тялото ти на гарваните.

— Онова беше тогава. — Сет пристъпи напред. — А това е сега.

Де Вейн се усмихна по-широко.

— Аз не съм от този свят. — Вдигна ръката си и пистолета, който държеше в нея.