Читать «Край и начало» онлайн - страница 112

Той знае какво иска, продължи наум Лив. В решенията му няма съмнения. Ще ми се и аз да можех да виждам толкова ясно.

— Укроти се — тихо изрече той.

— Знам.

— Не можеш да се отърсиш от вчера сутринта. — Искаше да я прегърне по-силно, да я накара да забрави, но забравата не беше отговорът и за двамата. — Едва ли ти е било леко да разкажеш всичко това, да го изпиташ отново.

— Не, не беше лесно. — Отметна глава, за да го погледне. Лицето й беше посърнало, но очите й се взираха в него с ясен поглед. — Но съм доволна, че така стана. Доволна съм, че знаеш. Торп… — Леко въздъхна. Ставаше все по-важно той да знае всичко. — Имаше моменти, непосредствено след смъртта на Джош, когато исках и аз да умра. Не исках да живея без него. Не можех да се примиря да живея без него. Нямах достатъчно сили, за да предприема нещо конкретно в това отношение, но ако можех да умра — просто да затворя очи и да умра — щях да го направя.

— Лив! — Вдигна ръка към лицето й. — Не бих могъл да претендирам, че знам какво е да изгубиш дете. Такава мъка не може да бъде разбрана от никой, който не го е преживял.

— Не умрях — продължи тя, като преглътна. — Хранех се, спях, функционирах. Но погребах част от себе си заедно с Джош. Това, което беше останало, зарових след развода с Дъг. Изглеждаше ми единственият начин да оцелея. Живях така дълго време, без да мисля за някаква промяна.

— Но ти не си умряла, Лив. — Ръката му се плъзна надолу и я улови за брадичката. Очите му се взираха право в нейните. — А промените са част от живота.

— Обичал ли си някого напълно безрезервно?

— Само теб — простичко отвърна той.

— О, Торп! — Лив притисна лице в рамото му. Сърцето й се сви от прилива на чувства. Думите идваха така лесно при него — както и чувствата. Не беше сигурна, че все още е достатъчно силна, за да ги приеме. — Нуждая се от теб. Това ме плаши до смърт. — Отново вдигна лице към него. — Знам какво е да изгубиш. Не съм сигурна дали бих могла да го преживея втори път.

Беше толкова близо, толкова близо до сърцето й. Чувстваше го. Ако я вземе в прегръдките си, ако я целуне сега, може би ще изтръгне от устните й думите, за които копнееше. Те бяха в очите й. Трябваше му всеки грам воля, за да не я притисне. Не днес, каза си наум. Достатъчно ти даде през тези два дни.

— Да се нуждаеш от някого — изрече предпазливо, — не означава, че трябва да го загубиш.

— Опитвам се да повярвам, че е така. — Пое дълбоко дъх. — За първи път от пет години искам да повярвам, че е така. Важно е да мога да повярвам, че няма да се случи отново.

След миг той вдигна ръката й и притисна дланта й към устните си.

— Колко време искаш?

Сълзите се появиха мигновено, мълчаливо. Не се наложи да моли. Той разбра. Даваше й онова, от което се нуждаеше, без въпроси, без условия.