Читать «Край и начало» онлайн - страница 103

— Благодаря.

Благодарността й прозвуча малко хапливо, но той й усмихна, докато затваряше вратата на банята след себе си.

Торп нахлузи панталона и лениво си помисли дали да не направи кафе. Вместо това посегна за цигарите, оставени на масичката до леглото. Чуваше как Лив си тананика, докато пуска водата на душа.

Взе запалката си и я щракна, но вместо пламък, последваха само искри. Леко раздразнен, Торп се огледа за кибрит, после отвори тясното чекмедже, като си мислеше, че може да открие в него.

Снимката незабавно привлече погледа му. Забеляза я най-напред, защото апартаментът на Лив бе подозрително лишен от всякакви снимки и лични спомени. Освен детето, което се усмихваше насреща му, беше изумително красиво. Вдигна я и се загледа в нея.

Беше малка снимка, поставена в сребърна рамка. Момченцето едва ли бе на повече от годинка, с пълни бузки и широка усмивка. Черната му коса беше гъста и оставена да пада свободно край лицето му в прическа, която подхождаше на безгрижната му усмивка. Очите бяха тъмни, тъмносини, почти кобалтови и гледаха със смесица от дяволитост и радост. Това бе дете, на което всеки непознат на улицата би спрял да се усмихне — което лелите и чичовците му ще глезят. Човек почти можеше да чуе смеха, който напираше да изригне от извитите му устни.

Торп седна на леглото, държейки снимката в ръка.

— Надявам се, че съм източила всичката топла вода — обади се зад вратата Лив. — Заслужаваш го, задето ме измъкна от леглото още в ранни зори в събота сутрин. — Отвори вратата и за момент остана загледана надолу, докато завързваше колана на халата си. — Не усещам миризма на кафе. Най-малкото, което можеше да направиш, след като…

Гласът й секна, когато вдигна очи и забеляза какво държи в ръцете си. Той видя как смехът и цветът се отдръпват от лицето й.

— Лив… — Понечи да й обясни, че е търсел кибрит, но се отказа. Думите едва ли имат значение, дори да стигнат до съзнанието й. — Кой е това?

Измина доста време, преди да се осмели да го погледне. Видя я как преглъща, как долната й устна потреперва, но когато проговори, гласът й прозвуча ясно и уверено.

— Синът ми.

Беше го разбрал в мига, в който видя снимката. Приликата беше безспорна. И въпреки това отговорът й предизвика тъпа болка от шока. Без да отклонява поглед, той попита спокойно:

— Къде е?

Лицето й стана мъртвешки бледо. Никога не беше виждал толкова тъмни очи, така изпълнени с мисли, тайни и болка. Цялата потръпна от вълнение.

— Мъртъв е.

Лив бързо се извърна към гардероба и започна да измъква дрехи. Пред погледа си виждаше само размазани цветни петна. Избираше напосоки, с ръце, прекалено сковани, за да треперят. Дори и след като усети как я хваща за раменете, продължи да дърпа закачалките и да измъква някаква блуза.

— Лив! — Нужна бе силна ръка, за да я обърне.

— Трябва да се облека, ако ще излизаме. — Поклати глава, за да отхвърли въпросите, докато се опитваше да се измъкне от ръцете му.

— Престани! — Заповедта прозвуча рязко, а разтърсването му я накара да изохка леко. — Не, не прави така. Нито сега, нито когато и да е. Не и с мен. — После, преди да успее да проговори, той я притегли към себе си и я задържа. Би могла да се възпротиви на заповедта му, но той й предлагаше утеха. И сила. Отпусна се в него и съпротивата й рухна. — Ела, седни и ми разкажи.