Читать «Загубеното писмо (Истинска история, разказана от псалта на ***-ската църква)» онлайн

Николай Гогол

Загубеното писмо

Истинска история, разказана от псалта на ***-ската църква

Та значи вие искате да ви разкажа още нещо за дядо си? Може, защо да не ви зарадвам с някоя весела история? Ех, старо време, старо време! Каква радост, какво веселие обзема сърцето, когато чуеш за нещо, което е станало отдавна-отдавна, дето и годината, и месецът не се знае. А пък ако е намесен в него и някой твой роднина, дядо или прадядо, е, тогава зарежи го: да се задавя на акатиса на великомъченица Варвара, ако не ми се струва, че сам аз върша всичко това, като че съм се вмъкнал в прадядовата душа или прадядовата душа трепти в мене… Но най-много ме задяват нашите девойки и млади булки. Щом се покажа пред очите им: „Фома Григориевич, Фома Григориевич, хайде някоя страшна приказка, хайде, хайде!“… Тара-та-та, та-та-та, и като почнат… Разбира се, не е мъчно да им разкажа нещо, но я погледнете какво става с тях, като си легнат. Нали зная, че всяка трепери под одеялото, сякаш треска я тресе, и й се иска да пъхне глава в кожуха си. Плъх ли драсне по гърнето, или тя сама бутне с крак ръжена, Боже опази, смразява се от страх. А на другия ден, като че нищо не е било, пак ти се моли: да й разкажеш страшна приказка и толкоз. И тъй какво да ви разправя? Така отведнъж не мога да се сетя… Да, ще ви разкажа как вещиците играли на карти с покойния ми дядо. Но отсега ви моля, господа, не ме обърквайте, защото ще излезе такава каша, че ще те е срам да я сложиш в уста. Трябва да ви кажа, че покойният ми дядо навремето си не е бил прост казак. Знаел е да слага и ер голям, и знаците за съкращение. В празник четял Апостола така, както днес дори никой попски син не може да чете. Е, сами знаете, че по онова време, ако речеш да събереш грамотните хора от целия Батурин, няма защо да приготвяш калпак — ще събереш всички в една шепа. Значи няма нищо чудно, че всеки срещнат му се кланял едва ли не до пояс.

Веднъж знатният хетман намислил да прати писмо за нещо си до царицата. Тогавашният полкови писар, ех, да го вземе дяволът, не мога да си спомня прякора му… да е Вискряк, не е Вискряк, да е Мотузочка, не е Мотузочка, да е Голопуцек, не е Голопуцек… зная само, че някак чудно почваше тоя мъчен прякор — повикал дядо ми и му казал, че лично хетманът го изпраща да занесе писмо на царицата. Дядо ми не обичал дълго да се тъкми: зашил писмото в калпака си, извел коня; мляснал жена си и двете си, както той ги наричал, прасета, едното от които било родният баща, тъй да се каже, на наша милост; и вдигнал подире си такъв прахоляк, сякаш петнайсет момчета решили да играят на кегли насред улицата. На другия ден, още преди четвърти петли, дядо ми бил вече в Конотоп. По онова време там имало панаир: по улиците се бил изсипал толкова народ, че се мержелеело пред очите. Но тъй като било рано, всички още спели, проснати на земята. До кравата лежал пиян момък със зачервен като червенушка нос; по-нататък хъркала на стола си продавачката на кремъци, синка, сачми и кравайчета; под талигата лежал циганин; на колата с риба — кираджия; на самия път бил разперил нозе брадат руснак с пояси и ръкавици… С една дума всякаква сбирщина, както става по панаирите. Дядо ми се спрял, за да разгледа всичко добре. Между това в палатките хората лека-полека се раздвижили: еврейките почнали да дрънкат шишенцата; тук-там се показал дим на кълбета и миризма на горещи сладкиши се разнесла по целия панаир. Дядо ми се досетил, че няма нито огниво, нито запас от тютюн, и се помъкнал из панаира. Не изминал и двайсет крачки — насреща му запорожец гуляйджия — по лицето му се познавало. Червени като огън шалвари, син кожух, пъстър пояс, на кръста сабя и лула с медна верижка чак до петите — запорожец, и толкоз! Ех, какъв народ! Застане, протегне се, поглади с ръка юнашките си мустаци, дръпне с подкови, че като почне, и то как почне: нозете му играят като вретено в женски ръце; като вихър дръпне с ръка всички струни на бандурата и веднага слага ръце на кръста и се понася с приклякане: че като запее едни песни — душата ти се весели! Не, мина онова време: няма да видим повече запорожци! Та срещнали се. От дума на дума — ето че се запознали. Почнали да бъбрят и така се разбъбрали, че дядо ми съвсем забравил за пътуването си. Ударил го на пиене като на сватба пред велики пости. Но, изглежда, най-сетне им дотегнало да трошат грънци и да хвърлят пари на народа, пък и панаирът няма да трае вечно! И ето че новите приятели се сговорили да не се разделят и да пътуват заедно. Отдавна било мръкнало, когато излезли на полето. Слънцето се прибрало на почивка; вместо него тук-там пламтели червеникави ивици; из полето пъстреели ниви като празнични шалчета на черновежди булки. Нашият запорожец страшно се разбъбрал. Дядо ми и друг един гуляйджия, който се присламчил към тях, помислили вече дали дяволът не се е вмъкнал в него. Откъде се взели тия думи. Истории и приказки толкова чудновати, че дядо ми на няколко пъти се хващал за корема и едва не се пръснал от смях. Но колкото повече навлизали в полето, ставало все по-тъмно, а едновременно с това и приказките на юнака ставали все по-несвързани. Най-после нашият разказвач съвсем млъкнал и почнал да потреперва при всяко шумолене.