Читать «Вечер срещу Еньовден (Истинска история, разказана от псалта на ***-ската черква)» онлайн - страница 6

Петро искал да попита… но погледнал — и вече го нямало. Доближил се до трите могилки; къде са цветята? Нищо се не вижда. Див бурен чернеел наоколо и задушавал всичко. Но ето, блеснала в небето светкавица и той видял цяла леха с цветя, всички чудни, всички невиждани; а до тях — и прости папратови листа. Поусъмнил се Петро и застанал замислен пред тях с ръце на кръста.

— Какво невиждано има във всичко това? По десет пъти на ден ми се случва да гледам тая трева; къде му е чудото? Да не би тая дяволска муцуна да е искала да ми се присмее?

Но ето — една малка цветна пъпка се червенее и се движи като жива. Наистина чудо! Движи се и става все по-голяма, по-голяма и се червенее като жив въглен. Блеснала звездичка, нещо тихо изпищяло и цветчето се разтворило пред очите му като пламък и осветило и другите цветя около себе си.

„Сега му е времето!“ — помислил Петро и протегнал ръка. Гледа, иззад гърба му също така се протягат към цветеца стотици мъхнати ръце и зад него нещо прибягва от място на място. Той зажумял, дръпнал стръка и цветчето останало в ръцете му. Всичко утихнало. На един пън седял Басаврюк, целият син като мъртвец. Поне единия си пръст да помръдне. Очите му втренчени в нещо, което само той виждал, устата полуотворена, нито дума. Наоколо нищо не мърдало. Ух, че страшно!… Но ето, чуло се изсвирване, от което кръвта на Петро се смразила, и му се сторило, че тревата зашумяла, цветята почнали да си говорят с тънки гласчета като сребърни звънчета; дърветата загърмели неспирни ругатни… Лицето на Басаврюк изведнъж се съживило; очите му блеснали. „Най-после се върна, вещице! — измърморил той през зъби. — Гледай, Петро, сега ще се изправи пред тебе една хубавица: прави, каквото ти заповядам, иначе си загубен навеки!“ И той разделил с чепата тояга трънките и пред тях се показала колибка, както се казва, на кокоши крака. Басаврюк ударил с юмрук и стената се залюляла. Голямо черно куче изскочило към тях, изпищяло и се превърнало в котка, която се хвърлила към очите им. „Не бесней, не бесней, стара вещице!“ — продумал Басаврюк и добавил такава една думица, че всеки почтен човек би си запушил ушите. И ето вместо котката — една бабичка с набръчкано като печена ябълка лице, цяла извита на дъга; носът и брадата й — като клещи за чупене на орехи. „Чудесна хубавица!“ — помислил си Петро и тръпки полазили по гърба му. Вещицата грабнала цветеца от ръцете му, навела се и дълго баяла нещо над него, като го поръсила с някаква вода. Искри се посипали от устата й; пяна се показала на устните й. „Хвърли го!“ — казала тя, като му върнала цветчето. Петро го подхвърлил и — какво било това чудо? — цветецът не паднал направо, а дълго време изглеждал като огнена топчица всред мрака и плувал като лодка във въздуха; най-после почнал бавно да слиза и паднал толкова далеч, че едва се забелязвал, като звездица, не по-голяма от маково зърно. „Тук!“ — глухо изхриптяла старата; а Басаврюк му подал лопата и му продумал: „Копай тук, Петро. Тук ще видиш толкова злато, колкото нито ти, нито Корж сте сънували.“ Петро плюл на ръцете си, грабнал лопатата, натиснал с крак и обърнал земята, още веднъж, трети път, още веднъж… и ето, нещо твърдо!… Лопатата звъни и не отива по-надолу. Сега очите му ясно разпознали един малък сандък, обкован с желязо. Той поискал да го извади с ръка, но сандъкът почнал да потъва в земята все по-надълбоко и по-надълбоко; а зад него се чувал смях, който приличал повече на змийско съскане. „Не, няма да видиш златото, докато не намериш човешка кръв!“ — казала вещицата и довела едно шестгодишно дете, покрито с бял чаршаф, като направила знак да му отсече главата. Слисал се Петро. Шега ли е за нищо да отрежеш главата на човек, и то на невинно дете! Дръпнал той ядосано чаршафа, който покривал главата на детето, и какво да види? Пред него стоял Ивас. И ръчичките си кръстосало клетото дете, и главицата си навело. Като бесен скочил Петро към вещицата и вдигнал ръката с ножа…