Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 8

— Синьор Джовани! Почакайте, мой млади приятелю! — извика той. — Забравихте ли ме? Би било напълно допустимо, ако съм променен като вас.

Това бе Балиони, когото Джовани бе отбягвал от първата им среща досега, защото се страхуваше, че със своята проницателност професорът веднага ще прозре тайната му. Като се опитваше да се съвземе, той се взря безумно наоколо с вглъбения в себе си поглед и заговори като насън:

— Да! Аз съм Джовани Гасконти. Вие сте професор Пиетро Балиони. Пуснете ме да мина.

— Не веднага, синьор Джовани Гасконти — отвърна професорът като се усмихваше, но в същото време оглеждаше младежа съсредоточено. — Е, какво? Нима не съм израснал редом с баща ви? И трябва ли синът му да ме отминава като непознат по тези старинни улици на Падуа? Почакайте, синьор Джовани, защото трябва да разменим няколко думи преди да се разделим.

— По-скоро тогава, уважаеми професоре, по-скоро! — рече Джовани с трескава нетърпеливост. — Не вижда ли ваша милост, че бързам?

Докато казваше това, по улицата се появи мъж, облечен в черно. Той ходеше бавно и приведено като човек с недобро здраве. Лицето му имаше жълт и нездрав цвят, но излъчваше такъв силен и действен интелект, че един наблюдател лесно би пренебрегнал физическите подробности и би забелязал само чудесния израз на енергия. Като минаваше, човекът размени студен, сдържан поздрав с Балиони, но спря погледа си на Джовани с такава съсредоточеност, че на лицето му се изписаха всичките качества, достойни за внимание. И все пак погледът му изразяваше странно спокойствие, като че той проявяваше не човешки, а изследователски интерес към младежа.