Читать «Дъщерята на Рапачини» онлайн - страница 3

— Беатриче! Беатриче!

— Тук съм, татко. Какво желаеш? — обади се звучен момински глас от прозореца на отсрещната къща — глас, топъл като тропически залез, който, кой знае защо, предизвика у Джовани представата за ярко лилави и червени цветове и за силни омайни парфюми. — В градината ли си?

— Да, Беатриче — отвърна градинарят, — и ми е нужна помощта ти.

Скоро изпод изваяния свод се появи фигурата на млада девойка, облечена с такава пищност, че приличаше на прекрасното цвете, красива като слънце, с румен и свеж цвят на лицето. Тя кипеше от здраве, жизненост и енергия, но всички тези качества бяха укротени, омекотени и, видимо, здраво владяни в изобилието си от девствената й същност. Във въображението на Джовани, докато гледаше в градината, като че се прокрадна нещо болезнено, защото красивата непозната остави у него впечатлението, че също е цвете, сестра на останалите, приела човешки образ — хубава като тях, дори по-хубава от най-прелестните и все пак и до нея — трябва да се докосваш само с ръкавица и да не се дриближаваш без маска. Когато Беатриче се спусна по градинската пътечка, виждаше се как гали и вдишва аромата на някои от цветята, най-усърдно отбягвани от баща й.

— Ето, Беатриче — погледни, че за нашето най-голямо съкровище трябва да се направят редица необходими неща. Но както съм отпаднал, навярно ще заплатя с живота си, ако го доближа толкова, колкото е нужно. Отсега нататък се страхувам, че това растение трябва да бъде поверено единствено на твоите грижи.

— Аз с удоволствие приемам това — отвърна девойката отново с топлия си глас и като се наведе над прекрасното растение, разтвори ръце като за прегръдка. — Да, сестричке моя, мое съкровище, Беатриче ще се грижи за теб и ще ти служи, а ти ще й се отплащаш с целувки и с ароматния си дъх, който за нея е живот.

А след това със същата нежност, красноречиво изразена с думи, тя се залови да прави неща като че необходими за растението. А от високия прозорец Джовани разтри очи и сякаш се чудеше дали това наистина е момиче, обработващо любимото си цвете, или едната от две сестри, проявяваща ласкави грижи към другата. Сцената скоро приключи — дали доктор Рапачини бе свършил със заниманията си в градината, или бе съзрял лицето на непознатия със зоркия си поглед, но той хвана дъщеря си за ръка и я отведе. Вече настъпваше вечерта. Тежки аромати сякаш се носеха от растенията и нахлуваха в стаята през отворения прозорец. Джовани спусна щорите, легна в леглото и му се присъниха пищно цвете и красиво момиче. Цвете и девойка като че се различаваха и все пак бяха едно и също нещо — и двете криеха неясна опасност.

Но дневната светлина има свойството да променя всички неверни представи или дори заключения, до Които навярно сме стигнали по заник, сред сенките на нощта или при не толкова ясния блясък на луната. Първото нещо, което Джовани направи, когато се събуди от сън, бе да отвори широко прозореца и да погледне в градината, която сънищата му бяха изпълнили с такава тайнственост. Той се изненада и малко се позасрами като видя колко реална и делнична изглежда тя при първите слънчеви лъчи, които позлатяваха капките роса по листата и цветовете и макар от тях красотата на всяко едно от редките цветя ставаше по-ярка, свеждаха всичко до сферата на ежедневното. Младият човек се зарадва, че посред каменния град му бе предоставена възможността да съзерцава това място с прекрасна пищна растителност. Той си помисли, че градината символично ще му служи като средство да поддържа съприкосновението си с природата. Вярно, че сега не се виждаха нито болнавият и измъчен от размисли доктор Рапачини, нито прелестната му дъщеря, така че Джовани не можеше да прецени доколко странността, която им приписа, действително се дължеше на тях самите и доколко на богатата му фантазия, но бе склонен да погледне на всичко съвсем трезво.