Читать «Четири халби бира» онлайн - страница 2

А, докъде бях стигнал? Аха, голямата политика. Не успяха и това си е. Не можеха нито да уловят, нито да отклонят капсулите. А строителството на огромните слънчеви пещи на Марс бе започнало. Дотогава роботите се занимаваха само с измерване на площите, фотографиране и вземане на проби. После тук инженерите съставиха плановете на огромните слънчеви пещи. Чертежите заснехме на микрофилми и с фотонни ракети ги изпратихме в програмното устройство на строителните автомати. Бе много отговорна и поверителна работа. Само аз извършвах експонирането. Старателно трябваше да се експонира и най-малкото число, и най-тънката линийка, за да могат четящите устройства правилно да възприемат чертежите. Освен ръководството на института единствен аз знаех кода. За по-голяма сигурност всички чертежи бяха разделени на малки листчета, всяко от които имаше свой кол.

Няма да повярвате как се страхувахме от шпионаж. Когато в полунощ се връщах в къщи смъртно уморен, знаете ли какво ме чакаше? Ревове и упреци. Нито кино, нито театър и колата не ми трябваше, след като не ходехме никъде. Затова се застоявах в института повече, отколкото трябваше. Като че ли бях при някаква жена, която не ме пускаше да си отида. А многото извънредни пари откъде идват, я питах. Не можеше да ми отговори. Или може би ми плащат жените? Ех, господине, изглеждам ли ви на такъв?

Но кажете, когато ви омръзне?

Черпите ме с още една халба бира? Много сте мил. Благодаря ви. Въпреки че не съм пияница. Само при случай пия, нали така…

Втора халба бира

Стигнах дотам, че в тази бясна надпревара из един път ми дотегна. Не че не бяха ми издържали нервите. Напротив, имам железни нерви. Една сутрин се събуждам и нищо не виждам. Пред очите ми само бяло петно. Разтърквам ги, мигам, нищо не помага.

— Майчице — едва промълвявам, гласът ми се изгуби. — Какво ще стане сега с мен?

Бедната жена, наистина се изплаши. Разбира се, не престана да крещи, но този път бе от загриженост. Такива са жените, като започнат да дрънкат, не можеш ги спря. Слушах я известно време как ми натяква — тази работа ще те съсипе, тази вечно зелена и червена светлина, погледни се на какво приличаш! Изкрещях, че ако можех да гледам, щях да се видя и по-добре да телефонира и да ме закара с колата при лекар.

Така и стана.

Отведе ме в болницата на института. Никога не съм бил болен, не познавах никого, седях и чаках, жена ми тихо подсмърчаше. После една сестра ме хвана за ръката и успокоявайки ме с кротък глас, ме въведе при професора. Може би сте чували за този известен неврохирург, който е и специалист по очни болести…

— Аха, вие ли сте този велик лаборант! — изрече гръмогласно професорът.

— Да, господин професоре и се страхувам, че работата ми…

— Хм! Работата ви… — дълго мълча. Настана такава тишина, че усещах как кръвта ми пулсира. Господи, какво бе станало с мен?

Професорът прегледа очите ми с всички възможни средства, мънкаше, после продума:

— Възпаление на ириса. Две-три седмици интензивна терапия. Само че тази болест не е възникнала от само себе си. Кажете, пиете ли?