Читать «Кучешко сърце» онлайн - страница 8

И то окончателно се тръшна на една страна и издъхна.

Когато възкръсна, леко му се виеше свят и едва-едва му се гадеше; хълбока му все едно, че го нямаше, хълбокът му сладко кротуваше. Кучето отвори едното си око и видя с крайчеца му, че е яко бинтовано през двата хълбока и корема. „Все пак са ме прекарали кучите синове — мъгляво си помисли то, — но сръчно, трябва да им се признае.“

— „От Севиля до Гренада… щом отиде си денят“ — запя над него разсеян и фалшив глас.

Кучето се зачуди, съвсем отвори и двете си очи и видя на две крачки от себе си мъжки крак върху бяло столче. Крачолът и наполеонките му бяха запретнати и голият жълт глезен беше оплескан със засъхнала кръв и йод.

„Света Дево Марийо! — помисли си кучето. — Излиза, че него съм ръфнал, тая аз я свърших. Голям пердах ще ям!“

— „С-се раздават серенади, остри мечове звънтят!“ Ти защо ухапа доктора бе, скитнико, а? А? Защо счупи стъклото? А?

— Ууу… — жално заскимтя кучето.

— Добре де, щом си се свестил, кротувай, глупако.

— Как сте могли, Филип Филипович, да подмамите такова нервно куче? — попита приятен мъжки глас и ватираната наполеонка се смъкна надолу. Размириса се на тютюн и в шкафа задрънчаха стъкленици.

— С милувка. Това е единственият начин, възможен при контактуване с живо същество. Посредством терор нищо няма да постигнете с животно, на което и стъпало на развитието да се намира то. Твърдял съм това и продължавам да го твърдя. Те напразно си мислят, че терорът ще им помогне. Не, няма да им помогне, какъвто и да бъде той: бял, червен или дори кафяв. Терорът напълно парализира нервната система. Зина, купил съм на тоя тарикат краковски салам за рубла и четирийсет копейки. Имай добрината да го нахраниш, когато престане да му се повдига.

Запращяха измитаните стъкла и един женски глас подхвърли кокетно:

— Краковски! Божичко, трябвало е да му купите обрезки за двайсет копейки в някоя месарница. Краковския по-добре аз да го изям.

— Само се опитай! Щяла да го изяде! Това е отрова за човешкия стомах. Голямо момиче, а като бебе си пъха в устата какви ли не гадости. Да не си посмяла! Предупреждавам те: нито аз, нито доктор Борментал няма да те погледнем, когато почнеш да се превиваш от стомах. „Всеки, който се опита с друга тебе да сравни…“

В това време из целия апартамент се посипаха меки ситни звънчета, а откъм антрето се зачуха гласове. Звънеше телефонът. Зина изчезна.

Филип Филипович хвърли угарката си в кофата, закопча си престилката, засука пред огледалцето на стената пухкавите си мустаци и подсвирна на кучето:

— Фиу, фиу! Няма страшно, няма страшно. Отиваме да приемаме пациенти.

Кучето се надигна на несигурните си крака, олюля се и затрепери, но бързо се съвзе и тръгна подир развяващия се пеш на Филип Филипович. То отново прекоси тесния коридор, но сега видя, че той е ярко осветен отгоре с крушка. А когато се отвори лакираната врата, влезе с Филип Филипович в кабинета и той зашемети кучето с подредбата си. Преди всичко целият пламтеше от светлина: грееше под гипсовия таван, грееше на бюрото, грееше на стената, в стъклата на шкафовете. Светлината заливаше безброй предмети, от които най-занимателен се оказа гигантският бухал, кацнал на стената на един клон.