Читать «Кучешко сърце» онлайн - страница 54

Той се изненада, спря се, присви очи и попита:

— Мога ли да знам?…

— Ще се разпиша с нея в гражданското, това е нашата машинописка, с мен ще живее. Трябва да изселим Борментал от приемната. Той си има жилище — крайно враждебно и начумерено поясни Бубев.

Филип Филипович премигна няколко пъти, позамисли се, гледайки изчервената госпожичка, и я покани много учтиво:

— Елате, ако обичате, за малко в моя кабинет.

— И аз ще дойда с нея — бързо и подозрително рече Бубев.

И точно тогава моментално сякаш изпод земята изскочи Борментал.

— Да прощавате — каза той, — професорът ще си поговори с дамата, а ние с вас нека постоим тук.

— Не искам — злобно му възрази Бубев и направи опит да се устреми подир пламналата от срам госпожичка и Филип Филипович.

— Моля за извинение. — Борментал хвана Бубев за китката на ръката и те тръгнаха към манипулационната.

Близо пет минути от кабинета нищо не се чуваше, а после изведнъж се разнесоха риданията на госпожичката.

Филип Филипович стоеше до бюрото, а госпожичката плачеше в мръсната си дантелена носна кърпичка.

— Тоя негодник ми каза, че бил ранен в боевете — ридаеше госпожичката.

— Лъже — непреклонно й отговори Филип Филипович, поклати глава и продължи: — Искрено ми е жал, но все пак не бива така, с първия срещнат, само заради служебното му положение… Ама това е безобразие, моето момиче. Вижте какво… — Той издърпа чекмеджето на бюрото си и извади три банкноти по десет рубли.

— Ще се отровя — плачеше госпожичката, — в стола всеки ден ни дават солено месо… и ме заплашва… казва, че бил червен командир… с мен, вика, ще живееш в разкошен апартамент… всеки ден ананаси… психиката ми е добра, вика, само дето мразя котараците… Взе ми пръстенчето за спомен…

— Мммм… добра му била психиката… „От Севиля до Гренада…“ — мърмореше си Филип Филипович. — Трябва да потърпите, още сте толкова млада…

— Нима в същия онзи тунел към вътрешния двор?

— Хайде, хайде, вземайте парите, когато ви ги дават на заем — изръмжа Филип Филипович.

След това тържествено се отвори вратата и Борментал по покана на Филип Филипович въведе Бубев. Неговите очи се щураха насам-натам и козината на главата му беше щръкнала.

— Мръсник! — каза госпожичката, святкайки с разреваните си размазани очи и с раирания си напудрен нос.

— От какво ви е белегът на главата? Направете си труда да обясните на дамата — любезно го подкани Филип Филипович.

Бубев заложи всичко на карта:

— На колчаковските фронтове съм ранен — излая той.

Госпожичката стана и си тръгна, плачейки с глас.

— Престанете! — викна подир нея Филип Филипович. — Я чакайте, пръстенчето, ако обичате — каза той на Бубев.

Бубев покорно свали от пръста си кухото пръстенче с изумруд.

— Добре, добре — неочаквано каза той злобно, — има да ме помниш. Утре ще ти уредя едно съкращаване на щата.

— Не бойте се от него — провикна се подир момичето Борментал, — няма да му позволя нищичко да ви направи. — Обърна се и така изгледа Бубев, че той отстъпи заднишком и се блъсна в стената.