Читать «Кучешко сърце» онлайн - страница 24

„Не, къде ти, друг път вече ще излезеш на свобода, защо да се лъжеш?! — тъгуваше кучето, сумтейки с нос. — Свикнах на хубаво. Аз съм богаташко куче, интелигентно същество, разбрах какво е живот. Пък и що е свободата? Нищо особено — дим, мираж, фикция… Бълнуване на тия клети демократи…“

После полумракът в банята стана страшен, то започна да вие, да скача по вратата, да я драска.

— Ууууу! — като в бъчва заехтя из апартамента.

„Пак ще разкъсам бухала!“ — вбесено, но безсилно си мислеше то, после премаля, полежа малко, а когато се надигна, козината му неочаквано настръхна, — кой знае защо, в банята му се привидяха вълчи очи.

И в разгара на мъките му вратата се отвори. Кучето излезе, отръска се и намусено се цакани да тръгне за кухнята, но Зина настойчиво го помъкна за гердана към манипулационната. На кучето му се сви сърцето.

„За какво съм им изтрябвал? — помисли си то подозрително. — Хълбокът ми нали оздравя, нищо не разбирам.“

И се запързаля на лапи по хлъзгавия паркет — в този му вид го дотътриха до манипулационната. В нея веднага го порази невижданото осветление. Белият глобус под тавана толкова сияеше, че чак го заболяха очите. В бялото сияние стоеше жрецът и си тананикаше през зъби за свещените нилски брегове. Само по неясната миризма можеше да се познае, че това е Филип Филипович. Подстриганата му бяла коса беше скрита под бял калпак, приличащ на патриаршеска гугла, божеството беше цялото в бяло, а върху бялото като патрахил беше навлечена тясна гумена престилка. Ръцете му — в черни ръкавици.

С гегла се оказа и ръфнатият. Дългата маса беше разтеглена, а отстрани бяха сложили малката четириъгълна, с лъскавия крак.

Кучето тук намрази най-много ръфнатия и най-много заради днешните му очи. Обикновено смели и прями, днес те все се изплъзваха от очите на кучето. Бяха напрегнати, фалшиви и в дълбините им се спотайваше някаква лоша, пакостна работа, ако не и цяло престъпление. Кучето го погледна тежко и начумерено, и отиде в ъгъла.

— Гердана, Зина — тихо каза Филип Филипович, — само гледай да не го нервираш.

И на Зина очите й изведнъж станаха също толкова отвратителни като на ръфнатия. Тя се приближи до кучето и го помилва явно фалшиво. То я изгледа с мъка и презрение.

„Няма накъде… трима сте. Хващайте ме, щом искате. Но се засрамете. Поне да знаех какво ще ми направите…“

Зина откопча гердана, кучето изпръхтя, въртейки глава. Ръфнатият изникна пред него и наоколо му се разля гадна, размътваща погледа миризма.

„Ама че воня… Защо ми е толкова криво и се плаша?…“ — помисли си кучето и се отдръпна заднишком от ръфнатия.

— По-бързо, докторе! — нетърпеливо рече Филип Филипович.

Във въздуха се размириса на нещо резливо и сладко. Ръфнатият, без да отмества от кучето напрегнатите си мръснишки очи, извади иззад гърба си дясната си ръка и бързо навря в носа на кучето топка влажен памук. Буби се сащиса, леко му се зави свят, но все пак успя да отскочи. Ръфнатият се метна след него и изведнъж му затисна с памука цялата муцуна. Веднага му секна дъхът, но кучето успя да се изскубне още веднъж. „Злодеи… — мярна се в главата му, — какво съм ви направил?!“ И още веднъж му лепнаха памук. Тогава неочаквано насред манипулационната му се привидя езеро и в него лодки с много весели гребци, небивало розови кучета. Краката му останаха без кости и се подгънаха.