Читать «Кучешко сърце» онлайн - страница 11

— Кълна ви се, професоре… — мънкаше дамата, докато разкопчаваше с разтреперани ръце някакви копчета на колана си, — тоя Мориц… Ще ви призная като на изповед…

— „От Севиля до Гренада…“ — разсеяно запя Филип Филипович и натисна педала на умивалника. Зашуртя вода.

— Кълна се в бога — говореше дамата и по бузите й през изкуствените петна избиха и живи, — знам, че това е последната ми страст. Но той е такъв негодник! О, професоре! Той е професионален картоиграч, това цяла Москва го знае. Не прощава на никоя гнъсна модистка. А е толкова дяволски млад. — Дамата мънкаше и изхвърляше изпод шумолящите си поли едно смачкано дантелено кълбо.

Кучето съвсем се слиса и всичко в главата му тръгна с краката нагоре.

„А бе я вървете на бабината си — мъгляво си помисли кучето, отпусна глава върху лапите си и задряма от срам, — хич не се опитвам да разбера какви ги вършат тия — все едно няма да мога.“

Сепна се от някакво звънване и видя, че Филип Филипович изхвърля в легенчето едни лъскави тръбички.

Петнистата дама, притиснала ръце до гърдите си, гледаше Филип Филипович с надежда. Той важно се намръщи, седна на бюрото и започна да си записва нещо.

— На вас, госпожо, ще ви присадя яйчници от маймуна — обяви той и я погледна строго.

— Ах, професоре, нима от маймуна?

— Да — непреклонно отговори Филип Филипович.

— А кога ще ме оперирате? — пребледнявайки, попита дамата с отмалял глас.

— „От Севиля до Гренада…“ Хм… в понеделник. Ще постъпите в клиниката заранта. Моят асистент ще ви подготви.

— Ах, не искам в клиниката. Не може ли у вас, професоре?

— Как да ви кажа, тук правя операции само в краен случай. Това ще ви струва много скъпо — петстотин рубли.

— Съгласна съм, професоре.

Пак рукна вода, люшна се шапката с пера, после се появи плешива като чиния глава и прегърна Филип Филипович. Кучето дремеше, вече не му се повдигаше, то се наслаждаваше на успокоения си хълбок и на топлото, дори позадряма и сколаса да види откъс от приятен сън: че е отскубнало цяло снопче пера от опашката на бухала. После един развълнуван глас изджафка над главата му:

— Аз съм твърде известен в Москва професоре! Кажете ми какво да правя!

— Господа — възмутено викна Филип Филипович, — ама не бива така, трябва да се сдържате. На колко години е момичето?

— На четиринайсет, професоре… Разберете, че ако това се разчуе, аз съм загубен. Тия дни трябва да получа задгранична командировка.

— Но аз не съм юрист, миличък… Изчакайте две години и се оженете за нея.

— Женен съм, професоре.

— Ах, господа, господа!…

Вратата се отваряше, сменяха се лицата, дрънчеха инструментите в шкафа, Филип Филипович работеше неуморно.

„Гнъсно апартаментче — помисли си кучето, — ама колко ми е хубаво! А за какъв ли дявол съм му изтрябвал аз? Нима ще ме остави да живея у него? Ама че чудак! Само пръста си да помръдне, с такова куче би могъл да се сдобие, че да ахнеш! Може пък да съм красив! Късметлия излязох! А тоя бухал е мръсник… Нахален е.“

Кучето се събуди окончателно късно вечерта, когато звънците престанаха и тъкмо в мига, когато вратата пропусна едни особени посетители. Те бяха четирима наведнъж. Всичките младежи и всичките облечени много скромно.