Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 70

Той блъсна вратата и се затича, викайки името й:

— Флана! Флана!

Кралицата, която се бе отдала на мечти, вдигна глава и зърна приближаващата се фигура. Името й отекваше в стените на залата.

— Флана! Флана! Флана!

Тя позна гласа, но си помисли, че все още не се е пробудила и че сънят продължава.

А междувременно тичащият приближи трона и тя забеляза, че носи полиран сребрист шлем, гладък като огледало. Фигурата… не познаваше ли тази фигура?

— Хюлам? — прошепна неуверено тя. — Хюлам д’Аверк.

— Флана! — Той вдигна ръце, свали шлема и го запрати на пода. — Флана!

— Хюлам! — Тя се изправи и се спусна по стълбите срещу него.

Той разтвори ръце, готов да я приеме в обятията си.

Но така и не се докоснаха. Като светкавица от една висока галерия удари пламъкът на огнестрел и превърна в пепел красивото лице, а французинът се строполи с ужасен писък в краката на кралицата. Втори изстрел в гърба накара тялото му да се сгърчи конвулсивно и когато го прегърна, тя осъзна, че държи в ръцете си само бездиханен труп. От гърдите й се изтръгнаха мъчителни ридания.

А от високата галерия долетя спокойният глас на пазача.

— Вече сте в безопасност, ваше величество.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

ПОСЛЕДНАТА БИТКА

Силите на Тъмната империя продължаваха да се множат, прииждайки от всички краища на този огромен град-лабиринт, но Хоукмун бе завладян от отчаяние, защото забеляза, че Легионът на зората непрестанно се топи. Все по-често на мястото на някой убит войн не се появяваше друг. Въздухът бе изпълнен със сладникаво-горчивия мирис на Жезъла и с познатите причудливи разноцветни фигури.

Изведнъж Хоукмун зърна Мелиадус и в същия миг почувства толкова непоносим прилив на разяждаща болка, че се преви и падна от седлото.

Мелиадус скочи от своя черен жребец и бавно приближи Хоукмун. Руническият жезъл бе паднал от лявата ръка на Дориан, а дясната стискаше отпаднало дръжката на Меча на зората.

Хоукмун се размърда и изстена. Битката наоколо кипеше с пълна сила, но той сякаш не я забелязваше. Усещаше как го напускат и последните резерви от енергия, чувстваше нарастващата болка, а когато отвори очи, зърна крачещия към него Мелиадус и триумфално озъбената вълча паст. Гърлото на Хоукмун беше пресъхнало. Той напрегна сетни сили и се помъчи да сграбчи Жезъла.

— Най-сетне, Хоукмун — разнесе се тихият глас на Мелиадус. — Виждам, че си започнал да чувстваш болката. Виждам, че си на предела на силите си. Съжалявам само, че няма да доживееш, за да присъстваш на вашия окончателен разгром. Скоро Изелда ще бъде моя. Можеш ли да се изправиш? — попита почти загрижено Мелиадус. — Или болката в черепа е толкова непоносима, че те парализира? Да оставя ли на нея да те довърши, или ще ме помолиш аз да ти окажа тази чест? Не можеш ли да говориш, Хоукмун? Хайде, помоли се за милост.