Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 56

— Това ли е оръжието?

— Ще бъде, ще бъде.

— И какво може да прави?

— Дайте ми хора, които да го качат на покрива, и до няколко часа ще ви демонстрирам.

— Много добре — кимна Мелиадус. — Калан, даваш ли си сметка, че успехът ни зависи изцяло от теб?

— Ами как иначе? Започвам да се проклинам, Мелиадус, задето тръгнах с теб, но щом съм избрал веднъж, връщане назад няма. А сега, моля ви, оставете ме — ще ви съобщя веднага, щом приключа с оръжието.

Мелиадус и Тарагорм поеха обратно по коридорите. Робите ги следваха на известно разстояние.

— Надявам се, че Калан не се е побъркал точно в този важен момент — рече Тарагорм. — Една малка грешка и това нещо може да унищожи всички ни.

— Или да се окаже безполезно — допълни мрачно Мелиадус.

— Та кой от нас е по-голям песимист, а?

Когато се върна в покоите си, Мелиадус откри, че го очаква посетител. Новодошлият беше едър и охранен, бронята му бе загърната в коприна, а маската изобразяваше зловещо ухилено куче.

— Барон Адаз Промп — обяви Флана от прага съседната стая. — Пристигна малко след като ти излезе, Мелиадус.

— Бароне — поклони се тържествено Мелиадус, — за мен е чест.

Иззад шлема се разнесе вежливият глас на Промп.

— Какво става тук, Мелиадус? Какво сте намислили?

— Въстание, приятелю. А целта — един по-разумен монарх на гранбретанския трон. Човек, склонен да се вслуша в съветите на изпитани пълководци като мен… и вас.

— По-скоро като вас — засмя се Адаз Промп. — Трябва да призная, милорд, че от известно време ви мислех за умопобъркан. Смятах, че сте се смахнали, заради малката ви вендета срещу Хоукмун и Медния замък. Мислех, че единственото, което ви интересува, е осъществяването на вашите лични амбиции и удовлетворяването на вашите страсти.

— Но вече не мислите така?

— Промених мнението си. Склонен съм да споделя опасенията ви, че те наистина представляват най-голямата опасност за Гранбретан и че трябва да бъдат унищожени, преди да помислим за нещо друго.

— И какво ви накара да стигнете до подобна мисъл? — попита Мелиадус, като едва скриваше вълнението си. — Нима разполагате с нови доказателства, които не са ми известни?

— По-скоро бих ги нарекъл подозрения — отвърна безизразно Адаз. — Съмнения за това и онова.

— Какви съмнения?

— Докато пресичахме Скандинавско море на път за дома — по поръчение на нашия върховен владетел, — срещнахме един кораб. От него научихме някакъв слух, който идел от Франция. Само това.

— Какъв кораб? Какъв беше този кораб?

— Същият като онези, които са привързани на кея — без мачти и с огромни задвижващи колела. Целият беше изпотрошен, носеше се по волята на течението, а на борда намерихме само двама ранени. Издъхнаха преди да ги прехвърлим на нашия кораб.

— Това е бил корабът на Шенегар Трот. От Амарек.

— Точно така ни казаха и те.

— Но какво общо има това с Хоукмун?

— Оказа се, че са срещнали Хоукмун в Амарек. Сражавали са се с него в някакъв град на име Днарк. Твърдяха, че причината за боя била не друго, а самият Рунически жезъл.