Читать «Руническият жезъл» онлайн - страница 49

— Унищожили са всичко — въздъхна прегракнало графът. — Всичко е унищожено — моят любим Камарг, моите хора, дивите животни. Аз бях техен Господар и Пазител, а ето че не изпълних задълженията си. Няма за какво повече да живея освен заради отмъщението. Искам да стигна стените на Лондра и да присъствам на падането на този проклет град. И тогава вече мога да умра. Но не по-рано.

ТРЕТА ГЛАВА

СРЕД ПЕПЕЛИЩАТА

Дрехите на Хоукмун и Оладан бяха покрити със ситна пепел. Двамата вървяха към границите на Камарг. Миризмата на дим дразнеше ноздрите им и пробуждаше суха кашлица в гърдите им. Конете също бяха покрити с пепел, а очите им — зачервени като на ездачите.

Най-сетне отвъд морето от изпепелена земя се показаха тучни зелени ливади, ала и сега нямаше никаква следа от легионите на Тъмната империя.

Слънцето надникна иззад един сивкав облак. Хоукмун дръпна юздите на коня си, извади картата и посочи с ръка на изток.

— Село Верлин е разположено някъде там. Трябва да го доближим предпазливо, защото може все още да е окупирано от гранбретанци.

Още малко и селцето се появи пред тях. Щом го зърна, Хоукмун пришпори коня в галон. Оладан, който едва смогваше да го настига, извика задъхано:

— Какво има, дук Дориан? Какво се е случило?

Хоукмун не отговори. Бяха съвсем близо и Оладан също видя, че поне половината от къщите са разрушени, а улиците — осеяни с трупове. Но все още не се виждаха никакви войници на Тъмната империя.

Оцелелите сгради бяха опушени от пожара, а по труповете имаше обгорени рани от огнестрели. От време на време се виждаше но някой мъртъв гранбретанец — телата им бяха скрити от тежки брони, а маските им — изцъклени безжизнено към небето.

— Доколкото виждам, всички убити гранбретанци са от Ордена на вълка — промърмори Хоукмун. — Хора на Мелиадус. Или са нападнали селото, или пък селяните са ги издебнали от засада. Ето, виж — този е бил промушен с кука, а от гърба на онзи стърчи мотика…

— Може би селяните са се вдигнали на бунт — предположи Оладан. — И Вълците са решили да ги накажат.

— Тогава защо са напуснали селото? — попита Хоукмун. — По всичко личи, че гарнизонът им е бил разположен тук.

Подкараха конете сред въргалящите се трупове. Въздухът вонеше на смърт. Нямаше никакво съмнение, че касапницата се е разиграла съвсем наскоро. Хоукмун посочи купищата избити животни — коне, крави, дори кучета.

— Гранбретанците не оставят след себе си нищо живо. Нищо, което би могло да послужи за прехрана. Сякаш са отстъпвали пред някакъв могъщ противник!

— Че кой може да е по-могъщ от Тъмната империя? — попита Оладан и неволно потрепери. — Да не би на сцената да се е появил някой нов враг, приятелю Хоукмун?

— Надявам се, че не. Ала гледката наистина ме озадачава.

— И отвращава — добави Оладан. Сред избитите имаше жени и деца, старци и младежи, с белези от мъчения и насилия, повечето бяха с прерязани гърла, защото гранбретанците имаха навика да убиват жертвите си, докато ги изнасилват.

Хоукмун въздъхна.

— Навсякъде са оставили своя страшен печат.