Читать «Френската вълчица» онлайн - страница 5

Изглежда, че Изабел, дъщеря на Железния крал и сестра на Шарл IV, бе пренесла отвъд Ламанша проклятието на тамплиерите…

Първа част

ОТ ТЕМЗА ДО ГАРОНА

I. „НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ИЗБЯГА ОТ ЛОНДОНСКАТА КУЛА…“

Огромен черен гарван, лъскав, чудовищен, голям почти колкото гъска, подскачаше пред малкото прозорче. Спираше се понякога, прибрал крила, коварно склопил клепач над малкото си кръгло око, сякаш се канеше да заспи. После внезапно изопваше шия и се опитваше да клъвне очите на мъжа, които просветваха зад пречките на прозорчето. Тези сиви очи с цвят на кремък като че ли привличаха птицата. Но и затворникът беше пъргав и миг преди това отдръпваше назад лицето си. Тогава гарванът подновяваше разходката си с малки тромави подскоци.

Сега мъжът изваждаше ръката си извън отдушника — красива, голяма ръка с дълги нервни пръсти, — приближаваше я неусетно, отпущаше я като безжизнена, подобна на клон върху прашната земя, и дебнеше удобен миг, за да сграбчи гарвана за шията.

И птицата бе бърза въпреки големината си. Тя отскачаше рязко, като изгракваше дрезгаво.

— Пази се, Едуард, пази се! — заплаши го мъжът зад решетката. — Все някой ден ще те удуша!

Защото затворникът беше дал на вероломния гарван името на своя враг, английския крал.

Година и половина траеше вече тази игра, година и половина гарванът се прицелваше в зениците на затворника, година и половина самият той копнееше да удуши черната птица, година и половина, откакто Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, владетел на уелските гранични области и бивш кралски управител на Ирландия, бе затворен заедно с чичо си Роджър Мортимър ъв Чърк, бивш върховен съдия в Уелс, в една килия на Лондонската кула. Съгласно обичая затворници с подобен ранг, спадащи към най-старата аристокрация на кралството, трябваше да имат прилично жилище. Но когато през януари 1322 година след победоносната си битка при Шрузбъри с разбунтувалите се барони крал Едуард II залови двамата Мортимър, той им отреди тази тясна и ниска килия с прозорец наравно със земята, в новите сгради, които наскоро бе построил вдясно от кулата с камбаните. Принуден под натиска на двора, епископите и самия народ да замени с доживотен затвор смъртната присъда, която първоначално бе издал срещу чичото и племенника, кралят се надяваше, че нездравословното помещение, зимник, в който главите им опираха тавана, ще замести след време палача.

И наистина тридесет и шест годишният Роджър Мортимър бе устоял, но старият Лорд ъв Чърк като че ли бе сломен през тази година и половина от мъглата, стичаща се през прозорчето, или дъжда, избиващ по стените, или непоносимата задуха без ни най-малък полъх в тази дупка през горещия сезон. С опадали коси и зъби, с подути крака и изкривени от ревматизъм ръце, по-възрастният Мортимър вече почти не ставаше от дъбовата дъска, която му служеше за легло, докато племенникът му стоеше до отдушника, обърнал очи към светлината.

Прекарваха второ лято в тази дупка.

Още преди два часа се бе разсъмнало над най-прочутата английска крепост, сърце на кралството и символ на мощта на владетелите му, над Бялата кула, построена от Вилхелм Завоевателя върху основите на древния римски castrum, над огромната квадратна кула, лека въпреки исполинските си размери, над кулите по ъглите на крепостта и над назъбените стени, издигнати от Ричард Лъвското сърце, над кралския палат, над параклиса „Сент Питър“ и над Вратата на предателите. Денят щеше на бъде горещ, а може би и душен, както предишния. Личеше си по слънцето, което заливаше с розовина камъните и по мириса на тиня, от който на човек леко му се повдига, идващ от рововете и съвсем близката Темза, чиито води стигаха до насипите им.