Читать «Вирусът Y2K» онлайн - страница 11

— Ще си поиграя с някои работи.

— Искам дял от тази дейност — заяви Копланд.

— Ще поговорим за това през януари 2000 година, Допи, не сега.

Макар и неохотно Копланд се съгласи. Пое на дълга обиколка по света, за да посети разни клиенти и да даде тласък на бизнеса. Когато се завърна, надникна само веднъж, не зададе никакви въпроси и уважи желанието на Док да не се меси.

Най-напред Док загради задните двадесетина метра на третия етаж в сградата на Насо стрийт и закупи чисто нов мейнфрейм IBM s/390. На площ от около осемстотин квадратни метра обособи място за мощния компютър, за огромен климатик, половин дузина работни места с десетина терминала и монитори, телефонна превключваща централа, спалня, баня, кухня, зала с телевизори, висококачествена аудиосистема и стари кожени дивани. Когато всичко бе подредено, започна да търси хора.

Не се наложи да търси далеч, за да открие първия нов член на екипа се. Късно една вечер работеше сам на терминал на „Чейс“ в „Метро техноцентър“ — преглеждаше дали в кодиращата система на програмата за електронен трансфер на капитали няма грешки. Прозорец на екрана му съобщаваше колко оторизирани лица използват системата в момента; броят им бе нула. Към три сутринта някой се включи, но вместо да прехвърли пари от една сметка на друга, се опита да отвори протоколните файлове, по които работеше Док. Беше зловещ момент в киберпространството. Док незабавно проследи включването до клон на „Чейс“ в Бостон.

Още същия следобед се качи на самолет до Бостон, представи се пред управителя на клона с официалните си документи за идентификация като главен консултант на банката по проблем 2000 и поиска да го запознаят с програмистите.

Един от хората, с когото управителят го запозна, бе слаб, спокоен на вид двадесет и четири годишен афро-американски програмист на име Бо Даниелс. Облечен в спретнат делови костюм, Бо се надигна от терминала, за да се здрависа с Док, който каза:

— Път: входящ номер 437, прескачане 22, стоп.

Ръката на Бо застина във въздуха. Док бе произнесъл част от командите, които бяха отвели Бо в незаконната му разходка до файловете за трансфер на капитали.

— О, тук вече ме загубихте като слушател — извини се управителят и ги остави сами.

— Може ли? — попита Док, посочвайки към стол.

Поседяха известно време мълчаливо. Бо изучаваше съсредоточено ноктите си и се питаше дали няма начин да пропълзи в компютъра си и така да изчезне.

Док се усмихна блажено на младия мъж и почеса брадата си. Очевидно чакаше. Накрая се обади:

— Ти беше, нали?

Програмистът го дари с лукава усмивка и попита:

— Ще ме предадеш ли на властите?

— Засега не знам — отвърна Док. — Ако аз се готвех да извърша компютърна кражба, и аз щях да се насоча към входящ номер 437 точно като теб.

— Просто исках да проверя дали ще успея да го направя — обясни Бо. — Ако аз мога, значи и друг ще се справи. Това означава, че банката е уязвима.

— Попълни ли доклад, че ще проверяваш сигурността на системата?

— Не.

— Защо?

Бо сви рамене и не отговори.