Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 3

Паркирах адски нескопосано. (Нашите живеят в скромна къща близнак от шестдесетте.) Колата на баща ми я нямаше. Умрелите не шофират.

Но временното ми облекчение бързо потъна в страх. Татко никога не ходеше на работа с кола, винаги хващаше автобуса. Отсъствието на колата ме накара да се почувствам зле.

Мама беше отворила входната врата още преди да изляза от автомобила. Беше с пеньоара с бродирани прасковки и оранжева ролка на бретона.

— Отиде си!

Бързо влязох и се отправих към кухнята. Изпитвах нужда да седна. Колкото и да беше невероятно, таях надеждата, че татко ще седи там и ще каже смаяно: „Все й повтарям, че не съм си отишъл, но не ще да чуе.“ Обаче не намерих никого, само студен препечен хляб, мазни ножове и други прибори, останали от закуската.

— Какво стана? Скарахте ли се?

— Не сме. Изяде си закуската както обикновено. Овесена каша. Аз му я правя. Виж — тя посочи една купичка, в която личаха останки от кашата. Не бе останало много. Да бе имал благоприличието да се задави от срам.

— После каза, че иска да говори с мен. Мислех, че иска да ми каже кога ще ми поправи оранжерията. Но той рече, че не бил щастлив, че между нас не върви и ме напуска.

— Не върви ли? Та вие сте женени от тридесет и пет години! Да не би… да преживява криза на средната възраст?

— Човекът е почти на шестдесет, много е стар за подобно нещо.

Права беше. Баща ми можеше да си изкара кризата на средната възраст преди повече от петнадесет години, когато никой нямаше да е против, дори щяхме да я чакаме с нетърпение, ако става въпрос, но вместо това той продължи да оплешивява и да бъде все така невзрачен и мил.

— После взе един куфар и напъха разни работи вътре.

— Не ти вярвам. Какво, например, прибра? Откъде знае как се върши тая работа?

Мама придоби леко неуверен вид, после, за да ми го докаже — и по-скоро да докаже на себе си — се качи на горния етаж и посочи шкафа в стаята за гости, където обикновено стоеше куфарът. (Бяха спечелили комплекта с купони от бензин.) После ме заведе в спалнята и посочи празните места в гардероба. Беше взел палтото, анорака и хубавия си костюм. Оставил бе смайваща бъркотия от разноцветни плетени пуловери и панталони, които най-приляга да опиша като „развлечени“. Бозави на цвят и с ужасна форма, кройка и плат. И аз бих ги зарязала.

— Ще трябва да се върне за тези дрехи — каза тя. Не бих се обзаложила.

— Струваше ми се разсеян в последно време — продължи мама, — казах ти.

Нека си остане между нас, но тя се питаше дали татко няма наченки на алцхаймер. Изведнъж разбрах. Наистина е имал алцхаймер. Не е бил с всичкия си. Навярно в този миг караше колата си луд за двама, убеден, че е руската княгиня Анастасия. Трябваше да предупредим полицията.