Читать «Мъжът на най-добрата ми приятелка» онлайн - страница 163

— И снощи пак — добавих аз. — На връщане след работа.

Оуен ми се беше обадил в офиса около шест и половина и ме беше попитал:

— Какво ще правиш довечера?

— Аз си отивам вкъщи, а ти отиваш на концерт.

— Не преди час и половина. Отбий се.

Веднага затворих папките си и тръгнах. Щом позвъних на звънеца му, ме издърпа вътре и веднага го направихме, аз притисната с гръб към вратата, с наполовина разсъблечени дрехи и крака около кръста му.

— Какъв цвят са му очите? — попита заинтригуван Коуди.

— Не знам — очи като очи. Не е както си мислиш. Аз само се забавлявам, а Оуен все още страда по бившата си приятелка.

— Но това е първият човек, с когото си спала след Антон. Голяма ли е разликата?

— Не е честно — отвърнах аз. — Обичам Антон, все едно да сравняваш обяд в закусвалня и в луксозен ресторант. — Обмислих въпроса. — Предполагам, че понякога ти се яде именно Биг Мак…

Пилотът прекъсна разговора ни:

— Ще се приземим на Хийтроу след четиридесет и пет минути.

Начаса забравих Оуен, като си припомних накъде съм се запътила в Лондон; какво ми предстои. Устата ми пресъхна, докато обмислях най-добрия възможен резултат: ако ме публикуват и имам успех, и стана знаменитост… Но доколко беше възможно?

Станах изведнъж сериозна и казах на Коуди:

— Навярно нищо няма да излезе от тази работа с агентката.

— Това се казва становище.

— Говоря сериозно. Сигурно нищо няма да се получи.

— Съгласен съм е теб.

— Извинявай, забравих, че си ти.

Помълчахме.

— Защо да не стане нищо? — попитах. — Защо си такъв пораженец?

Той въздъхна и потупа безплатния си „Айриш таймс“.

— Трудно е да ти угодя.

От момента, в който се приземихме на Хийтроу деветдесет минути по-късно — пилотът се оказа долен лъжец — всяка руса жена ми приличаше на Лили и всеки мъж над метър и петдесет ми изглеждаше като Антон.

— В този град живеят осем милиона души — просъска ми Коуди след един от многото пъти, когато впих ноктите си в рамото му. — Изобщо няма да ги срещнем.

— Извинявай — прошепнах. Откакто Антон и Лили бяха заживели заедно, бях идвала в Лондон два пъти — сега беше третият — и фактът, че съм на тяхна територия, ме превръщаше в желе. Едновременно се страхувах до смърт да не им налетя и изпитвах някакво мрачно и непонятно за мен желание да ги срещна.

Треперех, когато слязохме от метрото на площад Лестър и Коуди ни поведе към Сохо — Антон работеше някъде тук, но Коуди не ми каза на коя улица.

— Не се озъртай! — сгълча ме той. — Спомни си защо сме тук.

Струва си да видите Джоджо Харви. Беше около два метра висока, намръщена, с тъмни мигли и кестенява коса до раменете. Ако беше героиня във филм, саксофонът щеше да издава секси звуци, когато се появява на екрана. Беше красавица. Но не кльощава, нали разбирате. Всичко й беше в изобилие.

Коуди каза, че ще ни чака в приемната, така че тя ме поведе по един коридор към кабинета си. По рафтовете имаше много книги и, когато видях гадните „Мимини церове“, ме обзеха едновременно копнеж и омраза, и още хиляда други чувства. И аз исках така.

Джоджо посочи една опърпана купчинка листи и каза: