Читать «История на Стария свят — Изтокът и Гърция» онлайн - страница 205

Елинистическите монарси като пълни господари и собственици на държавата се разпореждали с нея безконтролно, поставяйки интересите на държавата над интересите на населението, обаче на пръв план все пак поставяли своите лични интереси и интересите на династията си. Благосъстоянието на населението било за тях средство, а не цел. И това гледище изобщо не противоречи не само на източните, но и на гръцките възгледи за държавата, които възгледи налагали на гражданина напълно да се подчинява на държавата и безпрекословно да й служи, като и принася в жертва дори и личните си интереси. Разликата е само в това, че държавата в монархиите се олицетворявала и представлявала от едно лице — монарха, чиято воля е закон; а в демокрациите — от мнозинството от населението на града-държава.

Въпреки пълновластието си, неоспорвано от никого в елинистическите монархии, царете все пак били принудени да се приспособяват към традициите както на преселилото се в държавите им елинизиране население, така и на местните жители на страната. Съответно с това и отношенията им към тези две групи от населението били различни. Местното население не познавало и не се стремяло към никакво самоуправление. То си знаело, че трябва да се подчинява на изпратените му царски чиновници. Но гърците и другите преселени елементи от населението (напр. евреите) си запазвали своите битови особености, своите навици, между които главният бил навикът към известно самоуправление. Елинистическите монархии не могли да не държат сметка за това. Ето защо там, където начело на държавите застанали елинистическите монарси, но където част от територията принадлежала на гръцки градове-държави, там те, както и персите, не посегнали върху самоуправлението на градовете-държави, а само им отнели политическата независимост и ги задължили да внасят определена част от приходите си в държавното съкровище. Понеже притокът от пови маси гръцки преселници оживявал икономическия живот на страната и следователно увеличавал държавните приходи, и понеже гръцките преселници били обикновено опора на царската власт, която пък от своя страна облагодетелствала в икономическо отношение гърците, то повечето от елинистическите царе, особено Селевкидите и царете в Мала Азия, поощрявали възникването на нови гръцки градове в монархиите си и им давали право на самоуправление.

Не така постъпвали Птолемеите. С изключение на основаната от Александър Александрия, на стария Навкратис и на основаната от Птолемей Сотер Птолемаида в Южен Египет, в границите на Египет нямало градове гръцки тип, населени предимно с гърци. Обаче Птолемеите се видели принудени да признаят на изброените градове правото на самоуправление, наистина, под строгия контрол на монарха. Птолемеите не позволявали да се основават нови гръцки градове, а новите притоци гръцко население се разпределяло по по-големите или по по-малките вече съществуващи селища. Тук пък гърците и другите чуждоземни, особено евреите и персите, се отделяли в свои тясно затворени групи и си живеели свой особен живот. И в края на краищата на Птолемеите се наложило да осигурят известни права на тези групи, да ги признаят като колегии със свое изборно представителство и с известен дял вътрешно самоуправление.