Читать «Войвода» онлайн - страница 5

Любен Каравелов

III

Преминаха три недели от Първановата среща с Хасана; ние женихме Продана и доведохме невястата и унакът из черкова — аз бях девер, като най-малък брат. Латинка във венчанното оси рухо беше дотолкова хубавица, щото не можеше човек да се не занесе, като я гледа — ние всички ахнахме, като я видяхме. Турила тя на главата си венец от черешова пръчка, която беше обвита с всякакви цветя; разпуснала по гърбът си копринената си косица, която беше уплетена на няколко пленици, а в тия преници бяха заплетени мъниста, стари грошета и жълтъчета, седеф, мерджан и бисер; лицето си тя беше забулила с тънко червено було, което беше нашарено с тютюрмета; а ризата й беше дотолкова нашарена с кенета, щото полите й и ръкавите й грееха като ясното слънце. Ръкавите и полите на тая риза бяха от ленено платно и бяха тънки-претънки; а от това се видеше, че Латинка е от добро коляно! Контошът й беше от черна зеленикава чоха и беше подплатен с лисици; полите на тоя контош и полите на сукманът й бяха обшити със стамболски кенета, които дядо Кънчо беше купил на сереският панаир. Асаниятай, саятай! Такава сая вие нито сте видели, нито ще видите, ама и дека ще да видите! У дяда Кънча беше само едно детенце, само едно момиченце, и затова старецът не жалееше ни пари, ни имане — всичко нека върви за детето му. Саята й беше нашарена с такива шарени белушки и пепераушки, щото човек можеше да помисли, че са я шарили самодивите седемдесет и седем години! Латинка беше була жълти едренски чехли; на ръцете си имаше позлатени гривни — на синджирчетата бяха направени, — а гърдите й се лъщяха като месечина; на шията й виси гердан, който беше нанизан от червени мъниста, между които имаше и жълтичета; над герданът виси наниз от жълтици; а над него — ривце от стари пари, щото едвам шията й държеше такива тежки джунджурии.

Захвана се Проданова сватба; а сватбата е добро нещо, момчета! Всеки пее, всеки играе, всеки се весели — всяко зло се заборавя, всяка мъка престая и всякаква тъга бяга от сватбата. В нашето село сватбата стая не така, както в градовете, дека нашите българи са се огърчили и заборавили са, че са българи и християни, а по старият обичай. Като венчеят унакът и невястата, то ги поведат у дома им и всички вървят ред по ред. Най-напред вървят циганите и свирят, след тях мъжете, па деверите, които водят невястата; след невястата вървят зълвите и кумата; а след тях жените, па унакът с момчетата и със своите другари. Свекървата среща сватбата на дворът, весела-превесела; играе тя своята свекървска игра и пита деверите:

— Що ми водите, сиви соколи?

— Юнак младоженец и мъдра невяста — отговорят деверите.

— Нека да се позлатят устата ви! — казва свекървата и обръща се към зълвите и калините: — Що върви пред вази, момиченца-мястовиченца?

— Млад юнак със златни ръце, (работник), въртокъщница, кротка и тиха невяста, като мед и масло — отговорят зълвите.

— Да даде господ, щото и из вашите уста да протече мед и маслои в ръцете ви всякога да бъде мед и масло.

Тогава свекървата се обръща към невястата и пита я: