Читать «Богатият сиромах» онлайн - страница 43

В това време в стаята влязъл Ненчо и извикал колкото си може:

— Знаете ли какво е станало? Знаете ли до какъв срам сме доживели и аз, и вие? Вашата дъщеря, ваша Марийка, побягнала във Влашко с онзи вагабонтин… Пашата го търси и под земята, а той откраднал момичето ви и побягнал през Дунавът. Каикчиите ми казаха сами… Прегърнали се като гълъби и побягнали. Аз ходих при пашата и помолих го да затвори каикчиите и да ги изпита, а той ми рече, че е готов да изпълни желанието ми…

Ненчо бъбрал още дълго време, но никой вече не слушал неговото красноречие. Георги изпъшкал още веднъж и обърнал лицето си към стената; стрина Георгевица изкокнала из стаята и отишла да търси дъщеря си в градината; Спира Трантарът отишъл при своята вярна женица; а Ненчо тръгнал да си търси друга невяста.

В това също време, когато в Георгевата къща произходил гореказаният случай, то по всичка България се разпространил слух, че някаква си „комета“, която желае да освободи българският народ от турските изедници, е преминала вече през Дунавът и отива към Балканът. Изведнъж турците станали по-меки ш захванали да ставата приятели с българите. Старите турци обвинявали правителството; младите „гаджали“ се старали да оправдаят себе си и своите безчовечни действия; туркините носили своите драгоценности по българските къщя; младите турчета обвиняли бащите си и майките си, които са ги научили да ненавиждат българчетата и да ги бият с камъни; а Митхад паша строго запретил на „динслямите“ да наричат българите „гяури“. С една дума, в Османската империя произлезли такива реформи, каквито не са в състояние да произведе ни най-умният велики везирин, ни най-добрият и най-човеколюбивият султан. А какво е мислил и какво е работил в онова време самият български народ. Той се е надеял да му пусне господ от небето печени кокошки. Когато Тотю Филип и Панайот Хитов преминали през Дунавът, том множество сърца захванали да тупкат сърчено, множество очи се повдигнали нагоре, множество уста шепнали тайно молитви; но ни едни из тия „доброжелатели“ не поискал да бъде действующе лице и да поддържа българските чети. Когато Тотювите и Панайотовите юнаци извадили свещените ножове за спасението на своите угнетени братия, то тия братия излезли спокойно на нивята си и по ливадите си и старали се да изкарат някоя пара и да я дадат на своите повелители. С една дума, народът бил благоразумен: той мислил, че ако Тотю и Панайот направят работа, то и неми ще да бъде добре и той ще да им каже „да сте живи“; а ако тия бъдат разбрани от турците: „Тия пезевенци са се решили да изгорят къщята ни и да осиромашат фамилиите ни“, говорил един дебел търговец. „Подобен срам не може вече да се търпи! Тия вагабонти искат да ни компрометират пред нашият благодетел и да ни убият окончателно“, говорил един от мусекословестнейшите учители. „аз ще да ги потурча“, говорил един от безгрешните чорбаджии. „Нека господ и св. Богородица да ни избавят от всякакво «зло»“, говорили храбрите християни. А защо всичкото това да бъде така, а не другояче? На тоя въпрос е твърде тежко да отговаря човек. Освен това в нашето отечество са се появили множество ненчовци, георгевци, спировци, и пр., които са били по-лошави и от турците и които са се старали само за своята собствена гуша. Нека говори кой що ще, а аз ще да кажа, че преди да захнванеме да лечиме тялото, ние сме длъжни да изрежеме гнилото месо.