Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 81

Неусетно, докато сме спали, маймуните бяха заели местата си по дърветата, за които бяха завързани спалните ни чували. Точно над главата ми, хванала се за клона със задните си крака и опашката, малка маймунка, увиснала, ме гледаше. Като си отворих очите, срещнах нейния учуден поглед. Маймунката се издигна и седна на клона. Около нея клоните на лианите и глициниите се пресичаха със слънчевите лъчи като на шахматна дъска. Повече от двадесет маймуни като пионки се движеха или стояха по квадратите.

Наду ме смях. Бутнах с крак чувала на Иван Горилата да види колко са сериозни ранните ни посетители, Той се надигна и се развика като луд на английски към Мартин Ларсензвей:

— Ставай, нападнати сме от апаши! Може да ни оберат чантите с диамантите.

Чул гласа на Иван, Игор Незнакомов се обади:

— Дръжте ги! — и прихна да се смее. — Чия е тази чанта, която маймуната носи? — попита сериозно той. — Не е ли на Алън Ландис?

Никога не бяхме се смели така, както тая сутрин.

Алън Ландис веднага се надигна от чувала си и почна да се оглежда. Но скоро се опомни и засрамено се пъхна наново вътре.

Иван Горилата и Игор Незнакомов го бяха видели, като натикал кожената си чанта в чувала за спане и не пропуснаха случая да го подиграят. Нашите кожени чанти висяха отвън до главите ни. Коя ли маймуна би се съблазнила от толкова тежък багаж!

Мартин Ларсензвей продължи шегата. Той се огледа да види какво правят Пърси Норман и Алън Ландис и извика:

— Отивам до рекичката да се окъпя. Вземам си само кожената чанта.

— Мартин, чакай! Идвам и аз — обадихме се едновременно с Иван Горилата.

Към нас се присъедини и Игор. Четиримата тръгнахме през гората на малката рекичка нагоре. Хълмът беше от мезозийски варовици. Към петстотин метра по-горе рекичката скачаше в дълбок вир. Около него варовикът беше оголен. Ясно се виждаха дайки от риолити, които ставаха по-дебели нагоре и се сливаха в един център, който повдигаше и натрошаваше самия варовик. Контактите между варовика и риолита даваха интересна вторична кристализация, вложена във варовика. Кристалите бяха зелени емералди и бели обсидиени.

Откровено казано, геоложкият ни интерес отстъпи място на радостта ни от дълбокия прозрачен вир. Каква благодат! След толкова месеци лишения ние потопихме в бистрата вода мръсните си телеса, огрени от слънцето.

Като биволи се натъркаляхме по околовръстната плитчина. Маймуните, тръгнали подир нас, насядаха като циганчета по варовитата скала да ни гледат.

Безгранична радост и удоволствие ни обзеха. Чувствувахме се като деца и ни се искаше да лудуваме. Игор Незнакомов се наведе над ухото на Иван Горилата. Двамата едновременно взеха по един камък и ги хвърлиха върху маймуните. Обаче и те не останаха длъжни. Като по команда те се наведоха, взеха камъни и почнаха да ни замерват. Един камък удари Мартин Ларсензвей по главата, както стоеше прав във водата й се търкаше. Ние се оказахме по-съобразителни и когато маймуните взеха камъните, се гмурнахме във вира.

Мартин Ларсензвей, разядосан, с разкървавена глава, се наведе и грабна един от камъните, които маймуните хвърлиха. Но когато понечи да го запокити подир тях, го погледна и се усмихна, като извика по посока на маймуните „мерси“. Той излезе от водата, като все още държеше главата си. В другата ръка държеше камъка и внимателно го разглеждаше. После ни извика, гърмейки с пистолета си да прогони маймуните.