Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 53

Дали и той не ни обвиняваше, че сме причината за земетресението, което го беше затрупало? Той беше самотен, може би и гладен. Два дни е стоял затиснат и сега ние му попречихме да използува свободата си. Пърси, който се наслаждаваше на криволичещото движение на броненосеца, като видя, че той се завря отново в камъните, се опита да го извади. Ядосаният броненосец се сви и го изпръска. Сконфузен, Пърси се хвана за лицето. За щастие течността, с която броненосецът се защити, не попадна в очите на нападателя. Обаче лицето силно го смъдеше.

— Друг път да не се занимаваш с броненосци — посъветва го Мартин Ларсензвей. — Той можеше да те ослепи.

— Интересно изобретение на природата да брани беззащитните животни от техните неприятели — провикна се Алън. — Сигурно тая жълта течност е много силна и отровна.

Пърси целия ден си плиска лицето със студена вода. Там, където го бяха засегнали капки от жълтата защитна течност на броненосеца, имаше пришки.

Фарсът, който броненосецът изигра на Пърси, надминаваше всички очаквания. Той го разоръжи завинаги да се нахвърля върху нему непознати представители на зеления ад.

Привечер, когато отивахме с Иван Горилата да донесем вода за пиене, надникнахме в купчината камъни. Броненосеца го нямаше. Отказал се и той да влиза повече в разправии с нас. Той беше използувал нашето отсъствие да се скрие някъде из свлечените канари. Прибрахме се отчасти разочаровани и съобщихме, че броненосеца го няма. Пърси каза, че ако утре го срещне, ще го застреля.

От два дни бяхме се прибрали при индианците. Наредихме си за спане между палмите пред благото. През сянката на хилядогодишните дървета се промъкваше светлината на изгряващото слънце. Нашите чували бяха навързани така, че първите лъчи на изгрева да падат върху нас.

Слабият вятър от реката, без да наруши омайността на пейзажа, разгонваше изпаренията и разкриваше красотата на Карао, която се провираше между двата бряга с висока трева.

Никакви мрачни перспективи не нарушаваха пробуждането ни. Вниманието ми привлече една муза на чардака на магьосника, която се усмихваше на изгрева. Тя протегна голите си ръце и туниката се впи в стройното й тяло.

Комарите се бяха прибрали в блатото, подгонени от лъчите на изгряващото слънце. Откъм брега на блатото се чу шум. Погледнах и видях как се измъква чудовището питон. Пътят му беше към реката, където пасяха антилопите. Той събаряше пред себе си всичко и се изкачи на брега. Като местен жител той познаваше цялата околност и знаеше къде се събират неговите жертви.

Над реката се появи птица, спусна се ниско до високата трева, забави се няколко секунди и отново се издигна. В човката си държеше разкрачена жаба. Обърнах се към чардака, където прекрасната муза се усмихваше на слънцето. До нея зърнах грозното лице на магьосника, който й шепнеше нещо.

Хипнотизаторът, изглежда, не за първи път разговаряше с младата индианка. Тя го последва и влезе вътре. Всички наколни жилища се съединяваха с мостове. Тая сутрин магьосникът не обърна никакво внимание на своя питон. Той имаше друг медиум. Високата трева към реката се заваляше. Значи питонът отиваше да чака своята жертва, когато се наведе да пие вода. Увил се на кълбо в тревата, той ще изненада антилопата, после ще увие с опашката си тялото й, за да я свали, и тогава почва да я стяга, докато строши всичките й кости.