Читать «Съкровищата на Дяволската планина» онлайн - страница 20

— Ужасно съм изморен — простена Пърси и се отпусна до огъня.

Алън Ландис го изгледа презрително.

— Това не ти е Каракас, та да водиш хубавите секретарки из кабаретата.

Американецът досега се държеше добре. Той правеше всичко възможно, за да не издаде умората си, вслушваше се охотно в нашите съвети и не се опитваше да се налага. С това той мълчаливо признаваше, че ние много по-добре от него познаваме този край и имаме по-голям опит. Спречквания нямахме и за случилото се в кабарето никой не отваряше дума. Обратно на това, той непрекъснато се караше с Пърси. Сцените започваха от някоя по-грубовата шега на американеца. Пърси отвръщаше хапливо и от дума на дума закачките добиваха характера на ожесточена кавга, изпъстрена с най-груби и вулгарни ругатни. И въпреки това Пърси и Алън бяха неразделни и се държаха настрана от нас четиримата. Впрочем ние много не скърбяхме за това. И сега никой от нас не реагира на подигравката на Алън. Равнодушно очаквахме Пърси да отвърне и с това да сложи началото на познатото ни вече разменяне на ругатни. Обаче англичанинът беше наистина капнал и нямаше сили дори за спор. Той само плю презрително в огъня и се извърна гърбом към своя приятел.

Индианците бяха намерили кора от червена касава, дъвчеха неуморно, поглъщаха образуваната с пепсина в слюнката маниока и плюеха изсмуканите вече остатъци. До късно през нощта това беше единственото им занимание. Най-сетне алкалоидът на маниоката ги упои и приспа.

Цивилизованият свят беше останал далече зад нас и засега нищо не ни свързваше с него. Един по един затваряхме телените мрежи над главите си и се унасяхме в сън. От палатката на дежурните индианци долиташе едва доловим шепот, заглушаван от приспивнатапесен на водопада.

Някъде се откърти скала и прокънтя зловещо. Сепнат, отворих очи. Мокрици и паяци стържеха по защитния шлем на лицето ми. Вън светеше луната. Отраженията на дърветата изглеждаха като призраци. Луната позлатяваше загубения свят на джунглата и я правеше по-страшна и зловеща.

Бях щастлив, когато най-после зърнах дрезгавата светлина на утрото. Съблазнителни хрумвания изпълниха цялото ми същество. Най-после бяхме достигнали целта си. Оттук трябваше да проучим на всяка цена какво представлява областта между водопада „Момина вежда“ и река Ориноко.

Преди закуската се съвещавахме и решихме да посветим деня само на проучването къде река Чуруи излиза на повърхността. Там сигурно имаше долина и по нея можехме да открием контакта на варовиците с лежащата под тях скална порода.

Червената полусветлина на изгрева още не беше пробила изпаренията от джунглата. Те се движеха отдолу към планината и постепенно настъпваха към водопада. Сутрешният хлад, примесен с мъглата, ни принуждаваше да се гушим в кожените якета.

Красиви палми се мъчеха да стигнат грамадните махагонови дървета, които, от своя страна, се бореха да засенчат вековните платанови исполини с хиляди клони, преплетени от паразитните лиани и глицинии. По аквамариновите цветове светеше роса. Кании и петунии ограждаха блатото, от което високо се обаждаха жабите. Цялата природа ликуваше. В дрезгавината, между дърветата, водопадът „Апе мей“ изглеждаше като огромно пръскало.