Читать «В чакалнята» онлайн - страница 6

Той дори скокна от фотьойла и демонстрира препоръчваните стъпки. Мъжете се разсмяха, а момичето, решило, че му се подиграват, кипна:

— Това вие го направете!

— Точно затова съм и дошъл — лъсна още по-силно бузестото му лице, сякаш напомпано с жизнерадост. — Е, не съм решил още дали да им танцувам, но ще им река: Мили потомци, както ме гледате, вярвам, че няма да ви бъда интересен, защото аз самият не съм си интересен. Това изчерпва нещата, нали? Довиждане до следващия път!

Седемдесет и пет годишният се засмя с тъжния опит на възрастта си.

— И се надявате през следващите двайсет и пет години да станете по-интересен ли?

— Ами! Просто ще си отбия номера.

Момичето се измъкна от прегръдката на Донин, отиде до вратата на тоалетната и енергично почука. Останал с празни ръце, той се върна във фотьойла си, сякаш и с опразнена душа. Да, наистина бе се превърнало вече в нещо като празничен ритуал. Но ритуал, който най-много приличаше на погребение. Нали този твой жив, подвижен, триизмерен холографски образ бива погребан в миниатюрна урничка? И го погребват още в безкрайните редици при другите урни, както е на гробищата! Нима колкото пъти си бил на гробищата, си изпитвал някога желанието да съживиш някого или поне да отвориш някое от красивите шкафчета с урните? Но, дявол да ни вземе, колко сме еднакви иначе в суетата си! Та снощи той самият каза нещо подобно на Диана, когато служебният робот прекъсна любовното им уединение. Или не, май тя го каза…

Роботът така упорито звъня на вратата, че го принуди да отвори. Съобщението било важно и срочно, трябвало да се предаде срещу саморъчен подпис. Донин наруга и робота, и ония, които го пращаха по никое време, а Диана се забавляваше с гнева му, защото не бе го виждала гневен.

— Хей, та ти ако не се явиш, кой ще покаже на далечното бъдеще какви бляскави мъже е имало днес?

И цялата й разкошна голота се смееше — едно още не навършило двайсет и четири и незапечатвано в холографски кристал тяло! Сигурно и затова тази призовка бе извадила Донин толкова грубо от равновесието на един задоволен от всички посоки делник, напомняйки му пред Диана за навършените негови петдесет. Рече й смутено:

— Като ти дойде редът, ще видиш!

— Ама какво толкова страшно има? Особено пък за теб — изтегна се Диана в леглото с очарователно безсрамие.

Лесно й беше на нея — дори само да се изплезеше на бъдещето, то сигурно пак щеше да й се зарадва.

— Добре де, ти какво би казала, ако сега те повикат?

Диана изобрази замислена муцунка, а то не й се удаваше лесно.

— Здравейте, мили деца, ще им кажа. Аз… — и лудо зарита във въздуха с изящните си крачета. — Все ще измисля нещо дотогава.

Винаги засмяното й безгрижие, в което бе влюбен, защото изпитваше и потребност от него, сега подчерта още по-силно възрастовата им разлика, ядоса го.

— Ще им кажеш ли, че живееш с един мъж, два пъти по-стар от теб, и че вероятно търсиш в него своя загинал край Плутон баща? Или пък от чистата суетност да се показваш из заведенията с един популярен коментатор на холовизията?