Читать «Томас Ман и романът му „Вълшебната планина“» онлайн - страница 16

Разбира се, както е характерно за стила и философията на Томас Ман, това позоваване на митовете е и сериозно, и пародирано чрез тяхното обуржоазяване. А от двойнственото му отношение към тях и към живота на Вълшебната планина произтича своеобразният негов хумор, който олекотява, в добрия смисъл на думата, препълненото с тежък и дълбок размисъл произведение. Самият писател дръзва да каже за него: „Може би това е единственият хумористичен роман на нашите дни“, имайки пред вид навярно тъжния хумор на дезилюзионизирането на живота в капиталистическото общество, на опошляването в него на всички митове като извечни форми на живота. Та нали и Ханс Касторп често се държи като героя на вече наистина хумористичния роман за Феликс Крул, също така пародирайки високопарните речи на своите учители Сетембрини и Нафта.

Образите на тия двама герои, чиито спорове пълнят много от страниците на романа, заслужават по-особено внимание. Те със скрит комизъм в яростта си воюват за душата на младежа и за своите възгледи, спорят по всички съществени проблеми на философията, изкуството, политиката. Каже ли нещо рационалистът и хуманистът Сетембрини, веднага мъничкият реакционер, йезуитът Нафта, в чието лице лесно разпознаваме праобраза на фашиста, ще намери не по-малко бляскав и остроумен контрадовод. Безспорно писателят стои зад възгледите на Сетембрини, който агитира за идеалите на Френската революция и „бюргерската епоха“, за демокрацията, за просвещението и човешкото достойнство и остро осъжда войната и ирационализма. Но защо тогава аргументите на Нафта звучат по-убедително не само на Касторп, а и на съвременния читател?

Защото лозунгите за свобода и демокрация на буржоазията, с които тя век преди това възгласи своята ера, са изгубили действената си сила, звучат кухо — историята вече ни е доказала неспособността на буржоазията да ги осъществи. И самият хуманизъм на буржоата Сетембрини не ни е симпатичен, демонстрира своето безсилие пред жестоката логика на фашизма, пред хитрата му демагогия, с антикапитализъм, която стига дори дотам в известен момент той да кокетира с комунистически идеи. Впрочем точно това ставаше вече и долу, в „равнината“, по времето, когато романът излиза от печат: в Италия фашизмът здраво установяваше господството си, а в Германия поражението на Хитлеровия опит за преврат от 1923 год. се превръщаше в начало на триумфалния му поход към „законното“ вземане на властта с помощта на същата тая буржоазия, която уж се опълчваше против него, а всъщност го призова за водач, който да я изведе от умъртвяващата магия-летаргия на Вълшебната планина.

Комичният дуел между двамата, при който хуманистът Сетембрини ще стреля във въздуха, защото не е способен да стреля срещу противника си (за разлика от своя дядо революционер, воювал с оръжие за идеите си и свободата на Италия!), а пък йезуитът Нафта фанатизирано ще си пробие сам черепа, за да не позволи на другия да се превърне в мъченик на идеите си, също съвсем очевидно претендира за символност. При това — символ, оказал се пророчески. Буржоазията, която сама пострада от фашизма, наистина няма право да се смята за мъченик, защото той е нейна рожба и тя сама развърза ръцете му, за да нанесе тия страхотни поражения на човечеството.