Читать «Ребро Адамово» онлайн - страница 15

— Как загинаха?

Дяволите да я вземат, с разпити ли ще започваме! И ако някой имаше право да разпитва, това все пак е той! Опита се пак да погледне лицето и, надолу се побоя да погледне. На мястото на поръчания закачливо-флиртуващ поглед срещна само плоската синкавина на угасен екран. Бе й съобщил, че екипажът е загинал, а отново същото равнодушие — ни уплаха, ни състрадание, нито дори любопитство, което да подкрепи въпроса й! А уж щяла да прилича на човек! Впрочем да, точно така трябва и да бъде и нямаше защо да й се плаши на тая киборгеса! Рече вместо отговор, по-грубо, отколкото бе възнамерявал, защото още не бе се успокоил:

— Ти кога излезе?

— Откъде? — запита съществото отново без израз в очите си — екрани.

— От хомосинтезатора.

— Какво е това?

Нима тия идиоти не са вложили в компютъра й знанието, че е изкуствено същество? Та и последният робот знае, че не е човек!

— Какво правиш на този кораб? Защо си тук?

— Аз съм жена на Дайлън. Той също ли е загинал? Бордовият инженер предпочете да поиздевателствува:

— Щом си жена на Дайлън, защо не знаеш нищо за катастрофата?

Нормалният човек би си помислил, че нещо се е случило с паметта му, би я напрегнал да си спомни. Един компютър обаче не умееше да се напряга — той съобразяваше и отговаряше стократно по-бърже от човешкия мозък.

— Не знам. Ти ли ме спаси?

Върху капака на хомосинтезатора лежеше малък, но яко брониран почти като бордовата черна кутия записен апарат със стотици заложени в него въпроси, на които експериментаторът бе длъжен да отговаря всеки ден, да диктува и наблюденията си върху поведението на тази космическа раса, за каквато уж мечтаело цялото човечество от столетия насам. Дайлън бе прослушал първите въпроси: Как се появи при вас? Удовлетвори ли предварителната ви представа? Намерихте ли нещо осъдително? Опишете първите си контакти с нея?

Щеше да им даде той едни първи впечатления! Ще им тегли най-напред една псувня, от най-солените космонавтски псувни, загдето бяха нарушили четвъртия закон на роботехниката, който гласеше, че всеки робот или киборг е длъжен с вида си, с кодов номер и глас постоянно да се легитимира като не човек. Ще ми вика тая киборгеса: „Аз съм жена на Дайлън!“ Отгде накъде? Най-малкото трябва да каже, че е зачислената на Дайлън или неговата персонална киборгеса, а не да го нарича и „колега“! Ама това е чудовищно — едва сега го осъзна той, как така един киборг ще нарича човека „колега“! И на „ти“ ще му говори отгоре на всичко! Чисто престъпление е, така ще им каже, но по-напред ще вкара това голо чудовище в хомосинтезатора им и ще го превърне отново в техния уж вълшебен биопластон!

— Колега, моля те, не крий нищо от мен! — настоя чудовището, все още не получило отговор на въпросите си. — Аз трябва да знам обстановката на космолета, за да решим какво да предприемем.

Ти ли ще ми предприемаш нещо, ма! — напря викът в гърлото му, но той с усилие го преглътна и отговорът излезе мъчително сдъвкан, вместо властен:

— Решенията тук вземам аз.

— Колега, аз също съм член на екипажа — строго му напомни тя, сякаш отдавна е трябвало да го знае-, а после избухна в поразително женски и съвсем съпружески упреци: — Видно е как вземаш сам решенията си! На кораба цари мръсотия и безпорядък, почиствано е само в командното помещение и двигателния отсек. И защо си пуснал тия зверове да се шляят навсякъде? Това космолет ли е или зоологическа градина?