Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 5

Но в същия миг бащата навярно беше намерил по-добра опора, защото успя да издърпа момчето на здрава скална основа. Отнякъде долетя още един вик, после около двамата индианци не остана нищо друго освен мрак и кънтящото бучене.

Харка се помъчи да умири запъхтения си дъх. Когато отново можеше да мисли, той се попита дали баща му беше извикал. Не, не можеше да е бил баща му. Наистина в кънтящата пещера и при това силно бучене човешкият глас сигурно би звучал по-различно от обикновено. Ала вторият вик беше долетял отдалеко, докато бащата стоеше непосредствено до Харка.

Няколко искри просветнаха в тъмнината. От неспирното бучене Харка не беше чул чаткането на огнивото. Сега под светлината на искрата той разпозна ръката на баща си и водата, която го беше оплискала. Из един от страничните стръмни ръкави на пещерния вход вдясно се спускаше огромна струя вода от някакъв подземен извор, прекосяваше входа и после се хвърляше стремглаво като водопад в незнайните дълбочини на планината.

Искрите угаснаха.

Бащата се изправи, хвана ръката на Харка и го поведе внимателно обратно към пещерния вход. След няколко метра той вече можеше да пусне ръката на момчето, вече нямаше опасност за него да стъпи накриво или да се подхлъзне. Харка следваше баща си и мълчаливо, както бяха дошли, двамата отново стигнаха мястото, където посред стръмната отвесна скала се откриваше входът на пещерата. Бученето и кънтенето отново бяха заглъхнали, те пак долавяха само далечния напевен звук Съзряха отново върховете на дърветата, които се привеждаха под повея на нощния вятър, а високо над скалите и гората блещукаха звездите — недостижими, равнодушни.

Отнякъде изкрещя сова.

Вождът провери дали краищата на ласото още висят пред издатината на скалата. Всичко беше непокътнато и Матотаупа изтегли ласото към себе си. Прехвърли го през една издадена напред скала и се спусна от входа на пещерата върху горската пръст. Харка направи същото и тръгна по следите на баща си, който прекосяваше в тъмната гора склона, като вървеше от южната страна на планината, където се намираха в момента, към западната. Когато Матотаупа ускори ход, за Харка отново не беше вече лесно да го следва.

Най-после двамата достигнаха един поток, който излизаше от скалата необикновено широк и силен; водите се гонеха с бучене по обраслия с гори стръмен склон надолу към по-големия поток в подножието на скалния масив.

Пред потока вождът се спря. Тук дърветата растяха малко по-нарядко, над полянката светеха звездите, водата блестеше и човек можеше да се оправи по-лесно. Матотаупа заповяда на момчето да легне и да спи. Харка се подчини, макар и с неудоволствие. Но той искаше да докаже на баща си, че може да бъде господар на себе си при всяко положение. Потърси по-гъсто обрасло с мъх местенце, сви се на кълбо и заспа, зъзнейки.

Когато отново се събуди, около него утрото също се разбуждаше. Мракът се разнесе, луната и звездите избледняха, дърветата, скалите и мъховете възвърнаха цветовете си, а в буйния пенлив поток се гонеха светлинните отблясъци на възходящото по небосвода слънце. Птици пееха, катерички се гонеха, един бръмбар профуча с бръмчене, търсейки храна. Беше студено, по-студено дори, отколкото през ноща росата по сухите дървета и боровите иглички, които покриваха пръстта трептеше сребърна като скреж.