Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 48

Харка отново излезе от шатрата. Загледа се как Шешока свива шатрата на Белия бизон. Вещите, трофеите, оръжията, завивките, посъдините вече лежаха подредени и приготвени да ги пренесат. Харка не искаше да даде да се разбере, че изобщо беше спрял дори за миг вниманието си върху тази гледка. Помисли си къде ли би могъл да намери в момента Четан и се запъти към конете. По време на битката с пани кафявият кон на Четан беше леко ранен като господаря си и понеже Харка добре познаваше Четан, беше убеден, че сега, докато почиваха край реката, приятелят му сигурно се грижи за коня си.

Предположението му беше вярно. Той намери по-възрастния си приятел при кафявия мустанг. Харка се престори, че идва да види собствения си кон и после уж случайно се приближи до Четан. За него поне не беше необходимо да измисля дълги заобиколни въпроси и пак да не получи в края на краищата никакъв отговор.

Четан много лесно можеше да си представи, че Харка иска да разбере защо техните бойци се бяха спрели на бивак посред бял ден. Момъкът седна с подвити крака в тревата като бойците, когато се канеха да запалят съвещателната лула, и Харка веднага последва примера му.

— Ти си водач на Младите кучета, Твърдокаменни Харка Убиецо и а вълци — започна Четан, — и затова ще научиш от моята уста какво се случи и защо нашата колона не продължи пътя си. Причината е следната: нашите съгледвачи отново откриха следа! — Четан пак замълча, за да разпали още повече напрежението, което се четеше в израза на Харка. — Тази следа — продължи след това той — е следа на ранен човек, който куца, а понякога се виждали и следи от кръв. Отпечатъците са били твърде дълбоки, сякаш раненият е носил някаква тежест, товар или човек. Веднъж, почивайки за малко, той е оставил нещо на земята, може и да го е загубил, защото то е било малко и за него не би представлявало трудност да го вземе със себе си. Това е една съвсем малка торбичка, украсена с миди. Подобни миди нашите хора не са виждали никога досега. Това не са обикновените миди за украса. Хората на пани, казва Хавандшита, не притежават такива миди и макар че мидите преминават надлъж и нашир от ръка на ръка през всички племена на червените мъже, и старият Хавандшита също никога досега не бил виждал подобни миди.

— Значи, те са били притежание на някой бял човек?

— На един човек, който е вървял бос.

— Бос? Нито белите, нито червените мъже ходят боси. И нашите мъже проследили ли са непознатия?

— Да, но много внимателно, защото, макар и да ходи бос, той може да е заклинател и да притежава мацаваки.

— И намерихме ли го?

— Още не. Но тъй като той се придвижва съвсем бавно, нашите съгледвачи сигурно вече са го настигнали. До вечерта и ние тук в бивака ще знаем кой е той и откъде са тези миди.

— И заради тази тайнствена следа ние спряхме тук? — Да.

— Тъй било, значи.

Понеже Четан, изглежда, сметна разговора за — приключен, Харка се изправи. Узнало новината, момчето реши до вечерта да не се мярка повече в бащината типи, а да си намери работа някъде другаде, докато заловят непознатия и го доведат в бивака.