Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 315

— Джим помисли за това, че ние имаме нужда от тях. А Прелетната птица даде сребърните монети за тях. Не беше ли правилно това.

— Освен това Червения Джим открадна парите от касата заедно с русата жена.

— Твърдокаменни Харка, Нощно око!

— Аз вярвам, че е било така.

— Харка! Джим е храбър мъж. Той не е разбойник. — Матотаупа изведнъж се беше разгорещил. — Той ме освободи от ласото, с което ме бяха овързали в блокхауса на беззъбия Бен!

Момчето не отвърна нищо повече. Индианците се възпитаваха строго да не отвръщат на по-възрастен човек. Ала Харка не мълчеше само защото беше възпитан да замълчи в такъв случай. Той чувствуваше, че баща му не желае да чуе лоша присъда за Джим. Бащата щеше да изпита болезнено огорчение, ако Харка кажеше лошо за един човек, за който Матотаупа искаше да знае, че е добър, защото, ако беше добър човек, Джим щеше и занапред да бъде гаранция за невинността на Матотаупа.

Тъй като Джим беше изчезнал от погледа на двамата дакота, и Матотаупа вече не заговори за него, може би той мислеше също така, че Харка мълчи, защото последните думи на бащата бързо го бяха убедили. Нима самият Харка не се беше възхищавал безгранично от белия мъж в бивака на Мечата орда? Нима Джим не беше станал действително спасителят на Матотаупа в блокхауса, а оттам и на Харка? Двамата индианци имаха намерение до вечерта да преминат още голямо разстояние и тъй като нямаха какво повече да си кажат или да вършат, те яхнаха конете. По време на бягството си заедно с Големия вълк особено през първите дни те бяха преминавали много дълги разстояния и затова вече стигнаха местата на тревната степ на север от Мисури. Вятърът бръснеше. По небето преминаваха сиви облаци. Скоро започна да пада дребен град, който оставаше по гривите на конете и в косите на ездачите. Когато се стъмни стегна мраз и започна една от мразовитите пролетни нощи на тази незащитена област. Двамата индианци спряха. Един малък поток, полузамръзнал, няколко храста, под които имаше още изсъхнали клони, всичко това леко защитено от едно малко възвишение срещу вятъра и града — подобно местенце беше най-доброто място за почивка, което можеше да се намери тук.

Мустангите легнаха един до друг, те все още не бяха сменили козината си. Рунтавите дълги косми не бяха красиви, ала полезни за студа. След дълги усилия Харка успя да запали малък огън. После двамата мъже се притиснаха до телата на конете, завити един до друг със завивката от бизонова кожа, и спаха на смени.

Когато три часа след полунощ вятърът разгони облаците, ездачите отново се приготвиха за път. Животните вече бяха станали неспокойни, тъй като надушваха вълци. Те сами напираха да се махнат оттук.

Така сред трудности Матотаупа и Харка опознаваха страната, където смятаха да живеят занапред. Хората обаче, които щяха да намерят там, те все още не познаваха до този ден.

Информация за текста

Liselotte Welskopf-Henrich

Harka, der Sohn des Häuptlings, 1962

Сканиране, разпознаване и редакция: az_vankata, 2008

Публикация:

Велскопф-Хенрих, Лизелоте. Синовете на Великата мечка