Читать «Харка — синът на вожда» онлайн - страница 19

После той направи първата крачка и Матотаупа, бойният вожд, пришпори своя пъстър жребец, за да мине напред и поведе колоната през поразената от бурята гора към прерията.

Колоната трябваше да прекоси реката, където момчетата бяха играли предишната вечер. Хавандшита и Матотаупа преминаха известна част покрай брега надолу, за да използуват брода през една плитчина на реката, който щеше да облекчи преминаването. Харка знаеше, че бродът се намира на хиляда стъпки по-надолу и тъй като тук — още съвсем близо до досегашния бивак, не ги грозеше никаква опасност и затова не държаха строго за реда на съпровождащите ездачи, той беше избързал малко напред заедно с Четан. Той намери мястото, където коритото се разширяваше и водата течеше спокойно по пясъка. Тук Харка и Четан се спряха, зачакаха и огледаха за последен път местност-та, която добре познаваха от ранните си детски години и сега задълго, може би завинаги, щяха да напуснат. Новите ловни участъци — целта на тяхното пътешествие — бяха отдалечени на няколко дни езда на юг.

Вниманието на Харка бе привлечено от опустошението, което бурята беше нанесла по бреговете на реката. Жилавият върбалак не беше пострадал, ала две млади дръвчета, израсли върху наносната почва, бяха изскубнати с корените и водата се събираше сега в изровените дупки. На това място светлееше нещо. Харка го забеляза и тъй като не бързаше, насочи коня си натам, за да провери какво събира и отразява млечно-бледите слънчеви лъчи. От коня си той погледна надолу към необикновено лъскавия предмет. Приличаше на малък речен камък, ала блестеше жълтеникаво-червено, много по-красиво от всеки друг. Харка се смъкна от коня, който яздеще без седло, и се наведе да огледа по-отблизо находката си. Изглежда, това беше необикновен камък, който водата беше влачила навярно по-рано, после отново го беше покрила с пясък и пръст и който сега отново се беше появил на повърхността изпод изтръгнатите корени.

Харка го претегли на ръка и после го мушна в торбичката, която носеше на колана си, за да го запази за спомен. За стойността и значението на своята находка той все още нямаше никакво понятие.

Преселническият керван прегази брода на реката подобно на дълга змия и след като преодоля няколко препятствия в гората, навлезе в откритата прерия.

Силният вятър вееше от североизток, гривите на конете и косите на младежите се развяваха. Откъм югоизток блестеше слънцето и те трябваше да яздят насреща му. Лъчите ги заслепяваха. Всички примижаваха и се взираха в безбрежната далечина на ливадите. Първия ден колоната все още се движеше през позната местност, хората често бяха излизали от селото си да обгледат вълнистите ливади за бизонови стада. През този първи ден почти не можеше да ги сполети, никаква опасност, тъй като още се намираха в ловните райони, които бяха неоспорим периметър на силните племена на дакота.

Към пладне времето значително се изясни. Млечно-белият въздух стана кристалноясен и североизточният вятър премина в лек полъх, който си играеше с пожълтелите мокри треви. Харка съжаляваше, че „прернйните кучета“, тези малки гризачи, бяха достатъчно разумни, за да се шмугнат навреме в своите дупки в земята, щом преселническата колона се приближеше към жилищата им. Не успя нито веднъж да насочи стрелата си, към тях. Децата в плазовете се ядосваха, защото дългите опашки на конете непрекъснато ги удряха но лицата. С глух тропот се носеха множеството неподковани копита през прерията. Зад колоната оставаше широка следа, която щеше да си остане ясна още много дни, та даже и седмици. Мислите на Харка непрекъснато се връщаха към пещерата в гористия склон, която сега беше останала далеч зад преселниците. Никой в колоната не можеше да знае, нито да предугажда какво ставаше в момента в пещерата и в гората.