Читать «Съдби, по-лоши от смъртта» онлайн - страница 7

Другите бащи бяха мрачни, говореха единствено за въглища, желязо, цимент и дърва. Е, разбира се, и за Хитлер и Мусолини… За разлика от тях баща ми обръщаше внимание на нещата около себе си, удивляваше им се чистосърдечно и с това стряскаше както приятели, така и непознати. За него всичко беше божествено творение, шедьовър. Независимо дали е създадено от природата, или от човешка ръка. За шедьовър бе обявен и моят кларнет — един съвсем обикновен на външен вид инструмент, черен, със сребърен обков. Нямаше значение дали може да създава музика. Баща ми обожаваше и шахматните фигури, макар че бъкел не разбираше от самата игра. Веднъж аз и новите ми приятели хванахме някаква пеперуда и го попитахме дали знае името й. Той отвърна, че не го знае, но тя несъмнено е шедьовър…

Татко беше първият, а вероятно и последният гражданин на света, който моите нови приятели имаха шанса да срещнат. За него политиката и държавните граници бяха толкова далечни неща, колкото и за всеки еднорог. Важна бе единствено красотата, а красота има или може да се създаде на всяко място от планетата. Толкова.

Междувременно АТ&T построи нов офис, този път в Манхатън, на няколко пресечки от дома ми. Телефонната компания отново не потърси услугите на баща ми, който, между другото, вече никой не би могъл да пробуди. Вместо него AT&T ангажира Филип Джонсън — една друга Спяща красавица, която цял живот бе събуждана от настоятелни Принцове.

Трябва ли да се гневя на съдбата, че никога не предложи на татко толкова забавления, колкото на господин Джонсън?

Опитвам се да си представя, че гласът на баща ми прекосява бездната, деляща живите от мъртвите. И чувам следното: „Не ме съжалявай, че не дочаках романтичните предизвикателства на професията си. Ако решиш да издълбаеш някакъв епитаф на скромния ми камък в гробището «Краун Хил», нека той бъде следният: СТИГА МИ, ЧЕ БЯХ ЕДНОРОГ“.

Това беше краят на интервюто, за което ви споменах. Тук трябва да добавя, че татко винаги се е опитвал да се връща към добрите спомени (един трик на тралфамадорците от „Кланица пет“). Вършеше това, като залепяше документа за щастливото събитие върху парче талашит, а отгоре го покриваше с лак. Благодарение на този негов навик, на стената в кабинета ми и до днес виси следното писмо:

„Мили тате,

Продадох първия си разказ на «Колиърс». Вчера следобед получих чек за 750 долара, минус 10 % комисиона за агента. По всяка вероятност в близко бъдеще ще продам други два разказа.

Мисля, че нещата потръгват. С парите си открих спестовен влог. Ще правя същото и с останалите хонорари, стига да ги получавам. Мисля да го правя, докато се натрупа сума, равна на годишната ми заплата в «Джи И». За това ще са нужни още четири разказа, а ще останат и пари за харчлък (нещо, което никога не сме си позволявали). След това възнамерявам да напусна тази кошмарна работа и, ако е рекъл Господ,никога вече да не си търся друга.

Щастлив съм като никога досега.

С обич…“