Читать «Съдби, по-лоши от смъртта» онлайн - страница 2

Време за забрава…

Предговорите обикновено се пишат, чак когато книгата е завършена, независимо че читателят очаква да ги види в началото й. Изминаха шест месеца откакто приключих с текста на книгата. В момента съшивам тези редове към нея и се готвя да я „сложа да си легне“ — според терминологията на моята редакторка Фейт Сейл.

Междувременно дъщеря ми Лили навърши осем, а Руската империя се сгромоляса. Ние пък, без никакви скрупули, използваме срещу Ирак всички онези оръжия, които бяхме приготвили за руснаците, въпреки че населението на тази страна е едва 1/16 от населението на доскорошния ни главен враг. Вчера президентът произнесе реч, в която обясни защо нямаме друг избор и тази реч му донесе невиждан в историята телевизионен рейтинг. Предишният рекорд, доколкото си спомням, принадлежеше на Мери Мартин с „Питър Пан“… Също вчера отговорих на въпросите на английското списание „Уийкли Гардиън“ и ето какво се получи:

Въпрос: — Каква е вашата представа за пълно щастие?

Отговор: — Да си представя, че нещо някъде иска да съм щастлив тук и сега.

В. — На кого сред все още живите ни съвременници се възхищавате най-много?

О. — На Нанси Рейгън.

В. — Кой от недостатъците на хората осъждате най-силно?

О. — Социалният дарвинизъм.

В. — Каква кола карате?

О. — Хонда акорд, модел 88-а година.

В. — Коя е любимата ви миризма?

О. — Онази, която се разнася от задната врата на пекарната.

В. — Коя е любимата ви дума?

О. — „Амин“.

В. — Коя е сградата, която най-много харесвате?

О. — Централата на „Крайслер“ в Манхатън.

В. — Коя дума или фраза използвате най-често?

О. — „Извинете“.

В. — Кога и къде сте се почувствал на върха на щастието?

О. — Беше преди десетина години. Финландският ми издател ме заведе в един малък хотел, разположен на границата с вечно замръзналите земи в страната му. Излязохме да се поразходим и попаднахме на храсти с узрели къпини, които бяха замръзнали направо на клонките. Топихме ги в устата си. Изпитах чувството, че нещо някъде иска да сме щастливи точно там и точно в този момент…

В. — Как бихте си пожелал да ви настигне смъртта?

О. — В самолетна катастрофа на връх Килиманджаро.

В. — Какъв талант най-много бихте искал да притежавате?

О. — Да свиря на чело.

В. — Кой според вас е божият дар, който най-малко ценим?

О. — Зъбите.

ПЪРВА ГЛАВА

Не че сте го искали, но ще ви предложа едно последствие, един резултат, от книгата „Връбница“, издадена през 1980 година. Тя представлява сборник от мои есета и речи, придружени от кратък автобиографичен коментар, който играе ролята на съединителна тъкан, а ако щеше — на бинтове и шини… Тук отново се сблъскваме с реалния живот и изказаните мнения доста приличат на онова голямо и невероятно на външен вид животно на доктор Зевс — великия детски писател и илюстратор, — което прилича на облеск, на гринч или пък на лоракс… С други думи, не прилича на нищо.