Читать «Негодни за носене» онлайн - страница 7

Мадж беше оптимистично настроена, както винаги, след като взе онова русо тяло на танцьорката, и каза, че това е сигурен признак за поумняването на врага, че той се готви да премине към амфибиите.

Наистина изглеждаше така. Пред очите ни беше един чисто нов център, добре зареден с тела, готов за работа, на вид невинен, колкото си щеш. Обиколихме го няколко пъти и кръговете на Мадж ставаха все по-малки и по-малки, защото искаше да види отблизо какъв е асортиментът от готови за носене дами.

— Да се махаме — предупредих я аз.

— Само гледам — отвърна Мадж. — В това няма нищо лошо.

След това видя какво е изложено на главната витрина и забрави къде е и откъде е дошла. Там се виждаше най-поразителното женско тяло, което някога бях виждал — почти двуметрово, като на богиня. Но не само това — имаше кожа с цвят на мед, ослепителна руса коса и маникюр, вечерна рокля от златно ламе. До това тяло беше тялото на рус гигант със светлосиня маршалска униформа със алени лампази, окичена с медали.

Мисля, че врагът трябва да е отмъкнал телата при нападение над някой от по-отдалечените ни складови центрове, след това им е сложил подплънки и ги е боядисал.

— Мадж! Върни се! — извиках аз.

Жената на витрината помръдна. Зави сирена и отвсякъде изскочиха войници, за да уловят тялото, в което беше Мадж.

Центърът се оказа капан за амфибии!

Тялото на Мадж не бе в състояние да окаже съпротива и завързаха глезените му един за друг, така че не беше в състояние да направи няколкото крачки, които бяха нужни, за да излезе от него отново.

Войниците я откараха триумфално, като военнопленничка. Аз влязох в другото свободно тяло — на надутия маршал, за да се опитам да й помогна. Оказа се безнадеждно, защото маршалът също бе капан. Завързаха глезените му и ме подкараха след Мадж.

Нахаканият млад майор, който командваше войниците, затанцува върху банкета на пътя — толкова горд беше, че е първият човек, заловил амфибия. Това наистина бе постижение от гледна точка на врага. Воюваха с нас от много години, бяха похарчили Бог знае колко долари, но нашето залавяне беше първото нещо, което накара амфибиите да им обърнат внимание.

Когато стигнахме в града, видяхме хората да се показват през прозорците и да развяват знаменца, да приветстват войниците, да съскат срещу Мадж и мен. Пред очите ни бяха онези, които не искаха да са амфибии, които смятаха, че е ужасно за който и да било да е амфибия — хора от всички раси, форми, размери и националности се бяха събрали в едно, за да воюват срещу амфибиите.

Оказа се, че Мадж и аз трябва да бъде съдени на голям процес. След като ни държаха цяла нощ в затвора, добре завързани, на сутринта ни вкараха в съдебната зала, където имаше телевизионни камери.

С Мадж изнемогвахме, защото отдавна — не помня откога — не бяхме прекарвали толкова много време в тяло. Точно когато се налагаше да мислим най-много — в затвора преди процеса, телата ни развиха болки от глад, а и не можехме да ги накараме да се чувстват комфортно на наровете, колкото и да се мъчехме. Освен това телата просто се нуждаят от осемчасовия си сън.