Читать «Дългият път през тунела» онлайн

Красимир Бачков

Дългият път през тунела

— Тате, Тате!

— Кажи, пиле?

— Ела да видиш какъв тунел си направих! — възторжено писукаше петгодишният ми син в коридора.

— Добре, след малко! — малкият си измисляше хиляди забавни игри и за всяко ново откритие си търсеше публика. В доста от заниманията му аз играех роля на кон, костенурка нинджа, извънземно, или каквото му измислеше малката главичка. С радост и удоволствие участвувах в игрите му, когато не бях зает. Край него се чувствах спокоен, безгрижен и добър — състояния, които не ми бяха присъщи в нормалния живот навън.

— Тате, ела бе, тате! — продължаваше да ме вика синът ми. Станах от фотьойла и отидох при него. Той стоеше пред голямото стенно огледало и държеше в ръчичката си малкото огледалце на жена ми, обърнато към голямото.

— Виж тунелът колко е дълъг! — възклицаваше с искрено удивление малкият.

Спрях рязко. Като хипнотизиран не можех да откъсна поглед от огледалото. Стоях, а кръвта ми изтичаше в тунела, водещ към нищото, образуван от огледалното отражение. Тази игра ми беше ужасно позната. Преди години, на два пъти прехвърлях крак в отвъдното и с непоносима болка, все пак се задържах в измерението на обикновения човешки свят. Страхувах се от тунела и от неговите безбройни сводове, спускащи се към безкрайността.

— Тате! — изкара ме от транса гласът на сина ми. Дръпнах се и влязох обратно в стаята. Отпуснах се безсилен във фотьойла, а малкият се гушна в мене. Сгрян от топлинката му и потъващ в блажен унес от детското му бърборене, аз се престраших да си спомня за двете си пътешествия в тунела. Нито преживяното, нито споменът за него ми бяха приятни, но сега имах сина си, а той ме държеше по-здраво от всичко, което можеше да ми създаде илюзия за живот. Беше добре и да се освободя от необяснимия страх, причинен от две обърнати едно към друго огледала.

* * *

Бях в шести клас, когато командироваха баща ми за цяло лято в курорта Албена. Той работеше като таксиджия и заедно с колегата си разполагаха с бунгало до края на сезона. И двамата обаче се прибираха в града всяка вечер, а в бунгалото се разполагахме аз и синът на другия шофьор — Златко. Лятната ваканция беше дълга и скучна за две момчета на по дванадесет години. По цял ден висяхме на плажа и единствените ни удоволствия бяха да ловим попчета, или да се къпем в морето. Хранехме се на един служебен стол близо до бунгалото и се чувствахме щастливи, че сме без надзор и контрол от страна на родителите си. Почти всеки ден сами минавахме край пиацата на таксита да си видим бащите и да издрънкаме по някое левче за дъвка или друга детска занимавка. Тогава не се замислях за неща като политика, власт или идеология. Знаехме само толкова, колкото ни казваха в училище, и всички западни туристи в курорта приемахме като мръсни, гадни капиталисти. И през ум не можеше да ни мине, че в Албена идваха да почиват работници със семейства, досущ като нашите, с „нищожната“ разлика, че бяха малко по-богати и доста по-свободни от нас. Завиждахме на чуждите деца, че могат да си купуват всички хубави неща, които продаваха в магазините на „Кореком“ и още повече ги мразехме. Стотинките, които ни оставяха бащите ни, стигаха за дъвка „Идеал“ и два — три сиропа, а това съвсем не можеше да се нарече богатство.