Читать «Законът на Морган» онлайн

Кит Далтон

Законът на Морган

ГЛАВА ПЪРВА

Морган стовари кофата върху главата на Йънг Тикнор и се нахвърли върху него, твърдо решен да очисти това гадно копеле. Йънг Тикнор започна да крещи за помощ и Сид Сефтън се намеси, опитвайки се да накара Морган да спре, защото тъкмо преди миг генерал Хауърд се появи на двора пред къщата. Морган обаче беше прекалено зает и не го беше зърнал. Стовари няколко тежки юмрука, докато го смъкна на земята, след което започна да го рита с ботушите си където свари. С пухтене като претоварен локомотив, Сид сграбчи Морган и изсъска в ухото му:

— Генерал Хауърд е точно зад теб и гледа какви ги вършиш! Хайде, спри се!

На Морган обаче не му се слушаше. Йънг Тикнор не заслужаваше нищо друго, освен смърт за това, че беше изсипал една кофа с лак върху новите му ботуши, купени чак от Сан Антонио. Или ако не смърт, то поне да го сложи за няколко часа върху мравуняка. Не, не му се искаше да спре и Сид напразно се опитваше да го застави, но след малко утихна. Когато обърна глава, наистина видя стария си приятел, генерал Оливър Хауърд, който го гледаше с неодобрение.

Генералът, известен като читателя на Библията Хауърд, беше загубил дясната си ръка по време на Гражданската война. Сега вече минаваше шестдесет години. Беше стар и пенсиониран. Върху шинела си беше наметнал шал, защото, макар и в края на май, в Айдахо вятърът все още беше студен. Морган не беше виждал генерала от десет години.

До генерала седеше Шанди Гибонс — бивш нюйоркски сержант главорез, който беше участвал във войната през 1869, снажен ирландец със загоряло лице и със сини очи. Когато беше младеж, Гибонс работеше само когато не беше някъде да безчинства с бандите от Боуъри. Започна да работи при генерала, след като старото момче загуби ръката си, и с него вече беше цели двадесет години. Гибонс никъде не се придвижваше с револвера си „Грийнър“ и 0.50 калибровата си пушка „Шарп“, която гледаше да му е постоянно подръка. Опасни оръжия за опасен човек.

Морган го познаваше от войната с индианците нез перс преди десет години. Всеки, който искаше да се срещне с генерала, първо трябваше да мине през този забележителен главорез. Още тогава не харесваше Морган и това и сега личеше на физиономията му.

— Ей сега идвам при вас, генерале — каза Морган и вдигна кофата, която беше нахлупил на главата на Йънг Тикнор.

— Боже Всемогъщи! Момче, трябваше да внимаваш повече с тази кофа с лак. — На устата му се въртяха други думи, но Генерал Хауърд не обичаше лошия език.

— Лакът е предназначен за дървения материал, а не за ботушите ми.

Новите му ботуши бяха подгизнали от жълтата маслоподобна течност. Тези ботуши му струвах доста пари и доста време, докато ги припечели, и сега отново го обзе желанието да убие Тикнор, но се отказа.

Генералът започна да слиза по стъпалата и каза с благ глас:

— Всичко е суета, Морган, модните ботуши и всичко останало.

Морган знаеше, че нямаше никакъв смисъл да му помага. Същото се отнасяше и за Гибонс. С една ръка или не, генералът искаше да се справя сам. Но Морган виждаше, че все пак годините си казваха думата, и това си личеше само по хлътналите бузи и побелялата брада.