Читать «Домашен пленник» онлайн - страница 9

4.

Докато се прибра, Ксениното настроение малко се пооправи. Сложи чантата на тоалетката, между парфюмите и пудрата, и си легна да спи. Реши утре да покаже Удалов на приятелката си Рима, която работеше във фризьорски салон и много си падаше по модата. И Ксения щастливо заспа с тая мисъл, предвидливо затворила вратата към съседната стая, та Удалов да не я буди с виковете или стоновете си. Присъни й се, че всички жени в града вървят по улиците и носят в чантите си своите мъже или даже ги водят вързани със сини панделки. В дом номер шестнайсет спяха. Единствено Удалов се мъчеше като граф Монте Кристо в своя затвор и кипеше от жажда за мъст. Вече беше проверил всички шевове и ъгли на чантата, но тегелите бяха здрави, а конците им — като въжета, не можеш ги скъса. А нож няма. Дори джобното ножче остана в панталона, който загуби при смаляването.

Удалов подскочи, опитвайки се да стигне до тавана, но той беше далече. Тогава седна на памука и се помъчи да намери някакъв изход, мечтаеше как — стига да се измъкне оттук — завинаги ще се махне от къщи и само веднъж в месеца ще изпраща пари за отглеждането на децата. Жал му беше за тях.

Изведнъж му се стори, че таванът малко се приближи. И стените на чантата се приближиха. Независимо от непрогледния мрак усещането беше съвсем явно.

Удалов протегна ръка напред и тя се опря в плата. Стана и спокойно достигна капака. И тогава разбра, че действието на хапчето свършва.

— Ура, — каза той шепнешком, за да не събуди Ксения и да не наруши благоприятния процес на растежа.

Нито едно дете на света не се е радвало така, че пораства, както се радваше Удалов. Мъчителният плен свършваше. Без усилие прекара ръка по тавана, но ципът се затваряше отвън. Ставаше тясно. Наложи се да седне.

И тогава Удалов малко се поуплаши. Стените на чантата са здрави. Може като нищо и да се задуши. Растежът му все повече се ускоряваше. Удалов дори не успя да извика за помощ, когато се оказа здраво притиснат. Като напук чантата излезе здрава. Главата му потъна в раменете, а коленете отчаяно се впиваха в ребрата. И когато вече беше готов да закрещи от болка и ужас, чантата се пръсна на парчета със страхотен трясък, а Удалов се сгромоляса на пода. Трикрилото огледало стана на сол, някои по-големи парченца като картечен откос пронизаха стъклото на бюфета, прерязаха поред всички чешки винени чаши и празничния сервиз, а падналата отгоре кристална ваза, която Удалов получи преди осем години за победата си в градските състезания по городки, се изхитри да се вреже в етажерката с любимите стайни цветя на Ксения. Цветята заподскачаха нагоре-надолу, спасявайки се от нещастието, и една от саксиите закачи полилея, висулките му затанцуваха ситно по прозорците и по все още оцелелите стъклени и порцеланови предмети в стаята. От полилея остана само една гола крушка, тя от само себе си се запали и освети помещението, из което, безсилни да се спрат, на вси страни се носеха разбити и изпотрошени предмети.

Удалов слушаше тоя грохот и наблюдаваше разрушението, сякаш беше на любим балетен спектакъл, защото го водеше чувство за мъст и чувството му бе удовлетворено. И колкото повече разрухата на стаята, в която бе извършено посегателството спрямо най-скъпото му — личната свобода, се приближаваше към своя край, толкова повече Удалов се изпълваше с вътрешно удовлетворение и дори удоволствие. Вече не се сърдеше нито на жена си, нито на прекалено изобретателния Минц.