Читать «Домашен пленник» онлайн - страница 2

— Ами работата му? — изуми се Лев Христофорович. — А задълженията му към обществото?

— Той има задължения към семейството си — отряза Ксения. — Освен това аз бих го затваряла само в почивните дни или вечерта.

— Едва ли е реално — каза Минц. — И не влиза в моята компетенция.

— Влиза — възрази Ксения. Настани се на свободния стол, сложи ръце на корема си и даде да се разбере, че няма да мръдне оттук. — Мисли, нали затуй си професор, за да пазиш семейството.

— Нямам понятие — разпери ръце Минц. — Трудно е да удържиш в къщи мъж на средна възраст.

— Тогава разболей го за малко от паралич — каза Ксения.

— Безчовечно е. — Минц погледна под око статията си, която лежеше на бюрото. Най-много отвсичко на света му се искаше да се върне към нея. Ала беше невъзможно да се отърве от Ксения Удалова, без да я укроти. Минц хвърли поглед към шкафа с епруветки и колби, където се пазеха всевъзможни химически и биологически препарати, и нищо не измисли. Тогава Ксения каза:

— Понякога ми се иска моят Удалов да е мъничък, бих го носила в чантата си и никога нямаше да се разделяме… Обичам го, тоя глупак.

— Мъничък… — Минц пристъпи към шкафа. Имаше някакъв шанс да се върне към статията си. Там е работата, че наскоро управлението на горското стопанство се обърна към него с молба да им помогне да се отърват от наплодилите се вълци. Както винаги, Минц подходи към проблема необичайно. Разработи средство за смаляване на вълците до размерите на скакалец. По този начин запазваше броя на хищниците и спасяваше добитъка от гибел — вълкът-скакалец не би могъл да нападне крава. Наистина изобретението се затормози, защото Минц не можеше да удължи действието на препарата…

Професорът взе от полицата флакон с жълти гранулки, отсипа няколко в книжка и ги подаде на Ксения.

— Разчитам на вашето благоразумие — каза той. — Прилагайте средството само в краен случай. Когато почувствувате реална заплаха за семейния ви живот. Ако съпругът ви глътне това хапче, ще стане мъничък за период от двайсет и четири часа. А сетне без последствия за здравето му ще възвърне нормалния си вид. Ясно ли е всичко?

— Благодаря ви, професоре — рече Ксения от сърце, като поемаше пакетчето с хапчетата. — От свое име, от името на децата, на всички жени по нашата планета. Сега ще им дадем да се разберат!

Но Минц не чу последните необмислени думи на жената. Вече се бе устремил към бюрото. Професорът страдаше от слепотата, присъща на някои гении. Забравяше за потенциалната опасност, която неговите открития биха донесли на света, ако попаднат в ръцете на хора, недозрели за използуването им. Минц не знаеше, че дори тия скромни подаръци, дето бе направил на съседите си, съвсем не винаги водеха до щастлив завършек. Защото момченцето-ентомолог, на което Минц подари „безотказния капан за редки пеперуди“, започна с негова помощ да отмъква вишни от училищната градина, заради което собственият му баща го напердаши здравата, а котката, дето я намериха и смъкнаха от дървото, задигна свинска пържола от щанда на магазина и предизвика голям скандал. Що се отнася до Ксения, тя беше типична представителка на племето съвременни любещи жени и като такава също не мислеше за последствията.