Читать «В Судан» онлайн - страница 234

Разпределянето между многото, лесно възбудими хора не минаваше без инциденти, при което се прибягваше дори до помощта на юмруците. Аз се видях принуден да пусна в употреба същия аргумент и когато една пиперлива дума от моя страна не даваше възнамерявания ефект, си помагах с някой порядъчен удар, който никога не пропускаше своето въздействие.

Тримата офицери, от само себе си се разбира, дойдоха първи наред. Те получиха „на осем очи“ толкова от личното имущество на Юмрук, че изразиха пълно задоволство. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим също бяха без свидетели „обслужени“ от мен. Аз гледах на тях като на най-свои хора и поради това ги удостоих с предпочитание пред войниците, за което тези не бе необходимо да знаят. И Юмрук като хората от Ом Кари, но много повече от тях, бе притежавал тхибур, по-голямата част от който се падна на офицерите. Остатъка разпределих между тримата споменати.

Подофицерите получиха петкратно по-голям дял от един аскери и все пак накрая всички асакери заявиха, че никога, откак са на служба, не им се е падала такава богата плячка както днес. А робите? Е, то се подразбира, че аз се погрижих и за тези бедни дяволи, доколкото бе възможно. Войниците не бяха съгласни, ала трябваше да се подчинят. Ами мъжът, който щеше да си определи най-малкото една трета от плячката, сиреч Рейс Ефендина? Него аз не споменах, а и неговите подчинени добре се пазеха да го упоменат. По мое мнение той нямаше да поиска нищо, ако ли пък повдигнеше претенции, след като съм си заминал, то това можеше да ми е безразлично. Аз бях скъсал с него.

Когато всеки получи своето, крамолите замлъкнаха и навсякъде възцари ликуване. Народът ме хвалеше и славеше във всички тоналности. За съжаление бях принуден да сложа сурдинка на радостта с изявлението, че е настъпил часът на раздялата. Никой не поиска да го повярва и аз трябваше да държа няколко дълги речи, за да схванат добрите хорица, че през ум не ми минава да се срещам отново на борда на „Еш Шахин“ с Рейс Ефендина. Аз не се опасявах, наистина, от неговото отмъщение, но след днешния успех едно съвместно съществуване с този завистлив офицер за мен бе пълна невъзможност.

Шахтурата на Юмрук бях определил за пътуването си до Хартум и сега тръгнах към реката с тези, които щяха да ме придружават, за да приведем в изправност плавателния съд. Това бяха Сали Бен Акил, Абу ен Нил, Бен Нил, Хафид Сихар и Селим, „героят на всички герои“. Докато се занимавахме с бързата платноходка, при мен дойде един, който също бе слязъл заедно с другите от „Шахин“, за да види Ел Махбайа, но не бе получил дял от плячката, а именно Мурад Насър, турчинът. Той беше ни придружавал до Вагунда и после обратно, като изпървом бе третиран с открито недоверие от Рейс Ефендина, ала сетне полека-лека бе съумял да го накара да си състави едно по-благоприятно мнение за него. Странното бе, че Рейс Ефендина ставаше с него толкова по-любезен, колкото се отдръпваше от мен. Този факт и някои други наблюдения ми бяха дали основание да допусна, че съм изгубил доверието на Рейс Ефендина не само вследствие неговата ревност, а и заради тайното подстрекателство от страна на Мурад Насър. Турчинът от дълго време бе разговарял с мен само по най-необходимото. Много вероятно хранеше към мен дълбоко желание за мъст, понеже по негово гледище аз единствено бях съсипал красивите му планове, така че сега трябваше да се прибере вкъщи с Кумру, гургулицата, с несвършена работа.