Читать «В Судан» онлайн - страница 10

То чу болезнените писъци на своето малко, изпръхтя яростно и се втурна напред. С една бързина, на която човек изобщо не би сметнал за способна тая безформена камара месо, то се стрелна през капана. При това задейства освобождаващия механизъм и харпунът се стовари… но едвам след животното, защото неговият бяг се бе оказал твърде бърз. Речният кон остана невредим и продължи да се носи към мястото, където лежеше малкото. Там спря и го обърна със зурла няколко пъти от едната страна на другата.

Бяха ли се мислили четиримата негри в безопасност пред старата? Дали бяха смятали, че няма да стигне по-далеч от капана? Ако е било така, те сега се видяха страшно разочаровани. Изпървом застинаха от ужас. Когато старата спря при малкото, те все пак спечелиха време за бягство. Захвърлиха веслата и хукнаха обратно край мен през гората към бивака. В същия миг чух високия, заповеден глас на моя спътник:

— Стой, спри, иначе си труп!

Е, ние бяхме непосредствено един зад друг, но не речният кон зад мен, а аз подире му. Бях се притиснал дълбоко в увивните растения, за да пропусна четиримата негри, и не бях отделил поглед от животното. След като се бе убедило, че малкото е мъртво, то се бе втурнало отново напред, видяло негрите да изчезват сред палмите и полетяло бясно след тях. Бързината, с която това се случи, беше просто невероятна. Същевременно издаваше звуци, неподлежащи на никакво описание. Не бяха сумтене, пръхтене, нито грухтене, реване и все пак всичко това, та и още къде-къде отгоре.

Когато разяреното животно ме приближи, аз останах — не от страх, а от пресметливост. Двете цеви на мечкоубиеца бяха заредени. Можех да ги изстрелям, но бях достатъчно предпазлив да не го сторя. Исполинското животно трябваше да бъде улучено така, че веднага да падне. Само че тук под дърветата нямах сигурна цел, а един речен кон по никакъв начин не притежава много места, на които може да бъде смъртоносно ранен. Отпред не биваше в никой случай да се заема с него.

При профучаването си той ме докосна, съвсем лекичко, ала аз полетях настрани в гъсталака. Съвзех се обаче веднага и хукнах подир него. Каквото сега последва, може по-лесно да се преживее, отколкото да се опише.

Представете си една изрътена от речен кон пътека, която буквално се състои от дълбоки кръгли дупки, пълни с вода. Вдясно и вляво гъсталак. Горе палмовите върхари, които затъмняваха пътеката, а пробиеше ли някъде лунен лъч, то беше само колкото да увеличи несигурността на светлината. Отпред изстрели, викове и крясъци на изплашени хора, от всички страни виенето, граченето, скимтенето, ръмженето, реването и кряскането на дивите животни от девствената гора!

Как съм се придвижвал с такава скорост, тогава не ми бе ясно и толкова по-малко мога да кажа сега. Речният кон се носеше, побеснял, а аз подире му, през дупки и гьолове между стените от увивни растения. Спъвах се в човешки тела, пометени от чудовището, но до падане не стигах. Краката ми едва докосваха земята и все пак запазвах добро дишане. Ето че тъмницата над мен просветна. Пътеката свърши и дърветата отстъпиха назад. Поляната се ширна, обляна от лунната светлина. Вдясно, вляво, отпред се блъскаха припряно, търчаха презглава, катурваха се, препъваха се и се претъркулваха и валяха черни фигури. Пет-шест дълги скока вляво и напред, после спрях. Отправих дулата изотзад под лявото ухо на речния кон и дръпнах спусъка. Изстрелът процепи гората, вторият куршум веднага последва първия. Метнах се наляво в сянката на най-близката колиба, бръкнах с лявата ръка в пояса, където имах патрони, и едва сега се обърнах назад, за да заредя отново и същевременно констатирам какъв успех са имали изстрелите ми.