Читать «Синовете на упсарока» онлайн - страница 5

— Добре! Няма да искам от тебе да се върнеш, но те моля да ни оставиш да действаме вместо тебе. Ти няма да можеш да им помогнеш, а само ще ускориш гибелта им.

— Но ако попаднете в ръцете на оглаласите, ще ви убият на кола на мъчението.

— Много често им се е искало да сторят това, но все не са успявали.

— Въпреки това рискувате живота си за две момчета от едно племе, чиито воини искаха да ви убият! Нека моите братя ме оставят и продължат пътя си.

— Няма да те оставим. Децата ти се намират в опасност, а и ти си заплашена от смърт. Ще те придружим.

— Мислиш ли, че все още можем да спасим синовете ми?

— Да. Още не е сигурно, че ще попаднат в ръцете на сиусите. А дори и да стане това, надявам се, че ще ги освободим.

Докато говорех с индианката, Винету бе застанал начело на групата. Хамердул и Холбърз яздеха зад нас. Чух, как Дебелият каза на Дългия:

— Кой би помислил такова нещо? Отначало се мъчим всячески да избегнем сиусите а сега им отива ме право в устата. Какво ще кажеш за това, Пит Холбърз, старий Куне?

— В такъв случай не се казва нищо, ами се язди с другите.

— Дали се язди с другите или не, е все едно, важното е да не се отделяме от тях. Но я чакай, какво му стана на Винету?

Винету, който яздеше пред всички, спря в този момент внезапно коня си и ни даде знак да сторим същото. После скочи на земята. Последвах примера му и се приближих към него.

Намирахме се на края на обрасла с храсталаци площ, след която започваше неголяма открита прерия. Тя беше широка почти половин английска миля и в противоположния си край граничеше с гора. В началото на гората забелязахме голяма група конници, които тъкмо слизаха от конете си, за да лагеруват на това място. И наистина те правеха това навреме, защото слънцето бе слязло вече твърде ниско над хоризонта и скоро щеше да изчезне съвсем. Видяхме, че нашите предположения се бяха сбъднали. Това бяха сиу-оглаласите. Индианката, Холбърз и Хамердул слязоха също от конете си. Хамердул каза по своя комичен и самонадеян начин:

— Ето ги къде са! Положително има двеста души. Ще ги изплашим, щом почнем да се спъваме в тях. Ще се нахвърлим върху тях, нали, мистър Четърхенд?

— Естествено — отвърнах аз, — нали трябва да измъкнем от тях двете момчета.

Индианката попита бързо:

— Мисли ли моят бял брат, че оглаласите са заловили синовете ми?

— Положително. Те се намират точно на следите от двете ти деца и никога не биха лагерували така спокойно тъкмо на тези следи, ако не бяха заловили онези, които са ги оставили. Оглаласите се чувстват съвсем сигурни и през ум не им минава, че и някой друг би могъл да се движи по тези следи.

— Мисли ли Олд Четърхенд, че ще успеем да освободим пленниците?

— Надявам се! Имай само търпение! Не можем да мръднем оттук преди да се е стъмнило.

Завързахме конете и седнахме на земята. Жената просто не можеше да седи на едно място; местеше се ту насам, ту натам. Това беше съвсем обяснимо. Но ако и по-късно, в решителните мигове, не съумееше да се владее по-добре, то ние не трябваше да я изпускаме из очи. А Хамердул се радваше на очакваното приключение. Потри доволно ръце и каза: