Читать «Шамах» онлайн - страница 40

— Татко! Татко! — След това плесна запленено ръчички и продължи: — Майка го казваше! Майка го казваше!

— Коя майка? Какво е казвала? — попита Мустафа Бустани, който си нямаше представа, че това е „новата приятелка“ на неговия син от вчера.

— Че ще идем до гроба на Лазар, каза майка — отговори Шамах, — и Спасителя ще те възкреси както навремето Лазар.

— Мен?

— Да, теб, моя баща.

Тогава той се обърна към нас.

— Тя ме смята за свой баща. Странно! Кое е това дете?

— Аз съм Шамах, Опрощението, а там в къщата се намира моята майка. Вземи ме на ръце както винаги и ме занеси при нея! — помоли момиченцето, вдигайки отново ръце към него.

Той изгуби цвета си. Стана мъртвешки блед, отстъпи няколко крачки назад и попита с пресекващ глас:

— Шамах… Опрощението…! Сигурно малкото момиче от вчера?

Въпросът бе отправен към неговия син.

— Да, то е — кимна онзи.

— Моето предусещане…! Знаеш ли как се казва нейният баща?

Малкото момиче отвърна вместо момчето:

— Нали ти си моят баща! Казваш се Ахмед Бустани. Вече не ме ли познаваш? Тогава ще плача! Вземи ме и ме отнеси при майка!

Онова, което последва, не може да бъде описано. Мустафа Бустани изкрещя високо и подгъна колене. Протегна ръце към детето, привлече го към себе си и възкликна, целувайки го непрестанно:

— Шамах… Шамах… Опрощението! Как каза той… когато ми се яви в съня…? „Ще ти пратя моето опрощение… то наближава от изток… оглеждай се всеки ден за него!“ Аз го правех и то дойде… то сега е тук!

Внезапно Шамах се възпротиви на милувките му. Дистанцира се с две ръце от него, взря се изпитателно в лицето му и каза:

— Не е вярно, не е вярно! Аз и теб обичам, но ти не си моят баща.

— Права си. Аз съм братът на твоя баща, скъпо, мило сърчице. Но ти можеш да ме обичаш така, все едно съм твоят баща.

— Щом искаш, ще го правя — усмихна се тя. — А сега ме занеси при майка!

— Кажи ми първо още нещо!

— Какво?

— Знаеш ли деня, в който почина баща ти?

— Да. Майка го повтаря толкова често, че никога не бих го забравила. Беше на петнайсетия ден от месец адар, когато умря.

Той скочи. Лицето му възприе неподлежащ на описване израз.

— Чухте ли… чухте ли? — попита. — Петнайсети адар! Същият ден, в който ми се присъни, че той е умрял и ще ми прати шамах, своето опрощение. Аллах! Колко удивително е всичко, което се случи! Аз те почитам! Аз те възславям! Аз ти се моля!

— При майка, при майка — помоли детето. Това, което виждаше и чуваше, далеч надвишаваше неговия разсъдък.

— Да, ще те отнеса при майка — каза той, като вдигна Шамах от земята и я взе в прегръдката си. — Тя къде е?

— При Абд ел Ном — отговори Тхар и понечи да тръгне с него, но аз го задържах.

Баща му забърза със залитащи от вълнение крачки към посочената къща и изчезна от вътрешността. А момчето заяви:

— Щом не мога да отида и чуя какво се говори, трябва да остана сам, за да размисля над случилото се. Татко е прав, случи се чудо. Но най-голямото чудо на днешния ден съм аз. Защото аз скроих зад гърба му съзаклятието с хаммахра и доведох Опрощението точно при гроба на Лазар, без някой друг да ми е дал акъл, включително ти, ефенди, и нашата съпруга. Чакайте ме тук! Веднага щом си събера разсъдъка, ще се обадя.